Само че никак не ми вдигаше духа това, че през цялото време поне половин дузина жезли бяха насочени към мен. Непрекъснато си повтарях, че няма да ме изпепелят заради един гаф. В края на краищата, аз бях само един жалък глупав човек и в най-лошия случай би трябвало да ми пишат „зачита се“ заради труда. Само че не си вярвах.
След, както ми се видя, няколко дни — само че не беше толкова, тъй като цялата церемония продължава точно една девета от завъртането на Марс — след безкрайно много време, седнахме на масата. Не знаех какво ям и може би това му беше хубавото. Във всеки случай, не се отрових.
После стареите произнесоха речите си, в отговор аз казах приемното си слово и те ми дадоха име и собствен жезъл. Бях марсианец.
Не знаех как да използвам жезъла, а името ми звучеше като някой повреден кран, но от този миг нататък това бе моето законно име на Марс и аз бях законен кръвен член на най-аристократичното семейство на планетата — точно петдесет и два часа, след като един земен плъх в стадий на пълен невървеж беше похарчил последния си полуимпериал, за да купи питие на някакъв чужденец в бара на „Каса Маняна“.
Струва ми се, че туй доказва, че човек никога не трябва да завързва случайни запознанства с чужденци.
Измъкнах се веднага, щом можах. Дак ми беше подготвил една реч, с която декларирах подобаваща причина да си тръгна незабавно и те ме пуснаха. Чувствах се изнервен като мъж, който се е озовал на горния край на стълбището в сградата на някое сестринско религиозно общество, тъй като вече нямаше ритуал, който да ме води. Имам предвид, че дори обикновеното поведение в обществото е обгърнато с херметичните и опасни обичаи, а аз не знаех стандартните ходове. Така че си изрецитирах извинението и тръгнах да излизам. ’Рррийш и още един старей тръгнаха с мен и аз поех риска да си поиграя с още две хлапета, когато излязохме навън — а може да бяха и същите. Щом стигнах портите, двамата стареи ми казаха сбогом на църкащ английски и ме оставиха да изляза сам; зад мен портите се затвориха и сърцето ми се заизкачва нагоре от петите.
Ролсът ме чакаше там, където ме бяха оставили; забързах се надолу, едната врата се отвори и аз с изненада видях, че вътре е само Пени. Не бях разочарован. Викнах:
— Здрасти, Къдроглавке! Успях!
— Знаех си, че ще успееш.
Отдадох й шеговито почест с жезъла и казах:
— Можеш да ми казваш просто Кккахжжжеррр — като опръсках предните редици с втората сричка.
— Внимавай с това нещо! — изнервено рече тя.
Вмъкнах се вътре до нея на първата седалка и попитах:
— Знаеш ли как се използват тия работи? — възбудата вече спадаше и аз се чувствах изтощен, но весел; мечтаех за три бързи питиета и една дебела пържола, а сетне да изчакам отзивите на критиците.
— Не, само че внимавай.
— Мисля, че просто трябва да се натисне тук — което и сторих. В предното стъкло се появи изрядна петсантиметрова дупка и колата престана да бъде херметизирана.
Пени ахна. Аз казах:
— Ох, съжалявам. Ще го зарежа, докато Дак не ме обучи.
Тя преглътна.
— Нищо, нищо. Само внимавай къде си го насочил — после подкара колата и аз открих, че Дак не е единственият, който не си поплюва с въздушната клапа.
Вятърът свиреше през дупката, която бях направил. Попитах я:
— Защо е това бързане? Трябва ми малко време да науча репликите си за пресконференцията. Донесе ли ми ги? И къде са другите? — напълно бях забравил за шофьора, когото бяхме пленили; не бях и помислил за него, откакто се бяха отворили портите на гнездото.
— Не. Те няма да дойдат.
— Пени, какво има? Какво е станало? — чудех се дали ще мога да дам пресконференция, без някой да ме подготви. Вероятно бих могъл да им кажа нещичко за осиновяването; това поне нямаше нужда да го имитирам.
— Станало е, че господин Бонфорте… те го намериха.
6
Дотогава не бях забелязал, че тя нито веднъж не ме нарече „господин Бонфорте“. Разбира се, че не би могла да го направи, защото аз вече не бях той; отново си бях Лори Смайд — онова актьорче, което бяха наели да го дублира.
Облегнах се назад, въздъхнах и си позволих да се отпусна.
— Е, най-накрая приключихме, пък и успяхме да си пробутаме номера — чувствах, че от плещите ми се е смъкнала голяма тежест; даже и не знаех колко е голяма, докато не я свалих. Дори „куцият“ ми крак престана да ме наболява. Пресегнах се, потупах ръката на Пени на кормилото и казах със собствения си глас:
— Радвам се, че всичко свърши, обаче ти, аверче, ще ми лисваш. Ти си трупар. Белята е, че и най-добрата постановка се изчерпва и компанията се разпада. Надявам се някой ден пак да се видим.