— И аз се надявам.
— Предполагам, че Дак вече е скроил някой номер, за ме скрие и да ме вкара тайно пак в „Том Пейн“.
— Не зная — гласът й прозвуча доста странно, така че й хвърлих един бърз поглед и видях, че плаче. Сърцето ми подскочи. Пени плаче? Защото се разделяме? Не можех да го повярвам, а ми се искаше. Човек може да се излъже, че с моите красиви черти и възпитаните ми маниери ще съм неустоим за жените, ала за съжаление фактите показват, че твърде много от тях устояват с лекота. Пени като че ли изобщо не го намираше за трудно.
— Пени, сладурче — казах бързо, — защо са тия сълзи? Ще потрошиш колата.
— Не мога да се спра.
— Ами… що не ме осветлиш? Какво не е наред? Казваш, че са го намерили; нищо друго не си ми казала — изведнъж изпитах ужасяващо, но логично подозрение. — Жив е, нали?
— Да… жив е… само че те са го…! — тя се разхълца и се наложи аз да сграбча кормилото.
Тя бързо се изправи.
— Съжалявам.
— Искаш ли аз да карам?
— Сега ще се оправя. Освен това ти не знаеш да шофираш — искам да кажа, че се смята, че ти не знаеш да шофираш.
— Ъ? Я не се втелявай. Знам да шофирам, а сега вече няма значение дали… — и млъкнах, защото внезапно осъзнах, че все още има значение. Ако са малтретирали Бонфорте така, че да си личи, той не би могъл да се появи пред обществото в този вид — поне не само петнадесет минути, след като е бил осиновен в гнездото на Ккках. Може би щеше да се наложи аз да дам тая пресконференция и да се оттегля пред очите на всички, докато онзи, дето ще го вмъкнат тайно в кораба, ще е Бонфорте. Е, голяма работа — още едно повикване за последен поклон пред завесата. — Пени, Дак и Родж искат ли да остана още малко в ролята? Да я изиграя ли пред репортьорите? Или да не го правя?
— Не зная. Нямаше време.
Вече приближавахме редицата складове край полето и гигантските мехурести куполи на Годард сити се виждаха.
— Пени, намали малко и дай да поговорим разумно. Трябва да си науча репликите.
Шофьорът беше проговорил — пропуснах да попитам дали са го подложили на процедурата с фибите или не. След туй го пуснали да се върне обратно, но без да му вземат маската; останалите отпрашили към Годард сити, като Дак седнал на кормилото. Почувствах се щастлив, загдето ме бяха оставили; на воаяжьорите не би трябвало да позволяват да карат нищо друго освен космически кораби.
Отишли на адреса, който шофьорът им дал — в Стария град под най-първия купол. Доколкото можах да разбера, мястото е от онзи тип джунгла, който представлява всяко пристанище още откакто финикийците са минали под платна край Африканския рог — свърталище на освободени каторжници, проститутки, търговци на наркотици, скитници и друга измет — район, където полицаите ходят само по двама.
Информацията, която изстискали от шофьора, била вярна, но с няколко минути остаряла. В стаята определено било имало затворник, защото вътре стояло легло, което явно било използвано поне седмица, а кафеникът бил още горещ — и на полицата в една хавлиена кърпа била увита старомодна подвижна зъбна протеза, която Клифтън идентифицирал като собственост на Бонфорте. Самият Бонфорте обаче отсъствал — както и хората, които го били отвлекли.
Тръгнали си оттам с намерението да се придържат към първоначалния план — да обявят, че отвличането е било веднага след осиновяването и да натиснат Бутройд, като го заплашат, че ще се обърнат към Гнездото на Ккках. Само че намерили Бонфорте, направо налетели върху него на улицата, тъкмо преди да излязат от Стария град — жалък стар залитащ бродяга, небръснат от една седмица, мръсен и замаян. Мъжете не го познали, обаче Пени го разпознала и ги накарала да спрат.
Когато стигна до този момент, тя пак се разрида, та едва не се блъснахме в един автовлак, който завиваше към някаква товарна рампа.
Логичната възстановка на събитията показваше, че юнаците във втората кола — онази, която трябваше да ни блъсне — са докладвали в централата си, след което безликите водачи на нашите противници са решили, че отвличането вече не им върши работа. Въпреки аргументите, които бях чувал, бях изненадан, че просто не са го убили; едва по-късно разбрах, че онова, което бяха сторили, е било по-рафинирано, по-пригодно за целите им и далеч по-жестоко от убийството.
— Той сега къде е? — попитах.
— Дак го откара в общежитието на воаяжьорите в Купол 3.
— Натам ли отиваме?
— Не зная. Родж каза само да те взема и изчезнаха през служебния вход на общежитието. О, не, не мисля, че трябва да рискуваме да идем там. Не зная какво да правим.
— Пени, спри колата.
— А?
— Тази кола сигурно разполага с телефон. Няма да мръднем и на сантиметър, докато не открием или не измислим какво да правим. За едно обаче съм сигурен: ще трябва да остана в ролята, докато Дак или Родж решат, че трябва да изчезна. Някой ще трябва да говори с новинарите. Някой ще трябва открито да се качи на „Том Пейн“. Сигурна ли си, че господин Бонфорте не може да бъде поспретнат така, че той да може да я свърши?