— Какво? О, вероятно не би могъл. Ти не си го видял.
— Е, не съм. Ще ти повярвам на честна дума. Добре, Пени. Аз отново съм господин Бонфорте и ти си моята секретарка. По-добре да свикнем с тая мисъл.
— Да… господин Бонфорте.
— Моля те, би ли се опитала да се свържеш с капитан Броудбент по телефона?
Не успяхме да намерим в колата телефонен справочник и тя трябваше да потърси „Информация“, но накрая влезе в канала на клуба на воаяжьорите. Можех да чувам и отсрещната страна.
— Пилотският клуб. Тук госпожа Кели.
Пени прикри с ръка микрофона.
— Да си кажа ли името?
— Карай направо. Нямаме нищо за криене.
— Аз съм секретарката на господин Бонфорте — мрачно издума тя. — Там ли е неговият пилот? Капитан Броудбент.
— Знам, го миличка — после се чу вик: „Хей! Вие, пушачите, видяхте ли Дак да влиза?“ И след известна пауза гласът продължи:
— Отишъл е в стаята си. Сега ще му звънна.
Почти веднага Пени рече:
— Шкипере? Шефът иска да говори с теб — и ми подаде слушалката.
— Дак, тук е Шефът.
— О-о. Къде сте… господине?
— Все още в колата. Пени ме взе. Дак, мисля, че Бил е насрочил пресконференция. Къде е тя?
Той се поколеба.
— Радвам се, че се обадихте, господине. Бил я отмени. Имаше… лека промяна в положението.
— Пени ми каза. Това ме устройва; доста съм уморен. Дак, реших да не оставам довечера в калта: куцият ми крак ме тормози и се надявам наистина да си почина в безтегловност — аз мразех безтегловността, ала не и Бонфорте. — Някой от вас с Родж ще ме извини ли пред комисаря и така нататък?
— Ще се погрижим за всичко, господине.
— Хубаво. Кога ще успеете да ми уредите една совалка?
— „Пикси“ все още ви чака, господине. Ако искате, идете на трета врата. Аз ще звънна и ще уредя някоя вътрешна кола да ви вземе.
— Много добре. Край.
— Край, господине.
Подадох слушалката на Пени да я остави на рамата й.
— Къдрокоске, не знам дали тази телефонна честота се следи или не, нито пък дали не е възможно цялата кола да се подслушва. Ако е вярно едното от двете, те може да са научили две неща — къде е Дак и оттам къде е той, и, второ, какво се каня да направя сега. Това нещо говори ли ти?
Тя се позамисли, пък извади секретарския си бележник и написа: „Хайде да се отървем от колата.“
Кимнах, взех бележника от нея и написах: „На какво разстояние сме от Врата 3?“
Тя отговори: „Можем да стигнем пеша.“
Излязохме мълчешком и тръгнахме. Тя сви в някакъв паркинг за висши служители край един от складовете и паркира колата там; несъмнено след време щяха да я върнат където й беше мястото — макар такива подробности вече да нямаха значение.
Бяхме извървели петдесетина метра, когато спрях. Нещо не бе наред. Във всеки случай не беше времето. Беше почти меко и слънцето ярко светеше на чистото пурпурно марсианско небе. Минаващите коли и хора като че изобщо не ни забелязваха или ако забелязваха някого, това бе хубавата млада жена, а не мен. И въпреки това нещо ме гнетеше.
— Какво има, Шефе?
— Ъ? Да, точно това е!
— Моля, господине?
— Не се държа като „Шефа“. Не му е в характера да се крие така. Връщаме се, Пени.
Тя не каза нищо, а ме последва до колата. Този път се качих на задната седалка, настаних се там с величествен вид и я оставих да ме откара до Врата 3.
Не беше вратата, пред която бяхме пристигнали. Мисля, че Дак я бе избрал, защото през нея минаваха по-малко пътници, отколкото товари. Пени не обръщаше никакво внимание на знаците и закара големия Ролс право до вратата. Полицаят на терминала се опита да я спре, а тя просто му рече студено:
— Колата на господин Бонфорте. Моля ви, бихте ли съобщили в канцеларията на комисаря да я потърсят тук?
Онзи се пообърка, хвърли един поглед в задното отделение, изглежда ме позна и ни остави. Отвърнах му с приятелско махване на ръката и той ми отвори вратата.
— Лейтенантът ужасно се заяжда да не пускаме никого зад оградата, господин Бонфорте — извини се той, — но аз предполагам, че всичко е наред.
— Можете веднага да махнете колата — рекох. — Моята секретарка и аз потегляме. Тук ли е колата от космодрума?
— Сега ще попитам на вратата, господине — и той тръгна. Точно толкова публика ми трябваше, за да превърна в непробиваема истина фактът, че „господин Бонфорте“ е пристигнал със служебна кола и е тръгнал за космическата си яхта. Пъхнах жезъла на живота под мишница като жезъла на Наполеон и закуцуках след полицая, а Пени се помъкна с мен. Ченгето поговори с пазача на вратата и с усмивка се забърза към нас.