Пени ме последва в работния ми кабинет. Щом затвори вратата, й казах:
— Пени, детенце, горе-долу един час няма да имам нужда от теб. Би могла обаче да помолиш Дак за още от тези таблетки. Може да ми потрябват.
— Да, господине — и тя отплава с гръб към вратата. — Шефе?
— Да, Пени?
— Просто исках да кажа, да не вярвате на това, което Бил каза за неговите речи.
— Не съм му повярвал. Слушал съм речите му, а прочетох и това.
— О, Бил наистина много пъти е предлагал чернови. Също и Родж. Даже и аз съм го правила. Той — той използва идеи отвсякъде, стига да мисли, че са добри. Само че когато произнася реч, тя е негова — от начало до край.
— Вярвам ти. Иска ми се да беше написал тази предварително.
— Вие просто направете каквото можете!
Направих го. Започнах с това да подменям синонимите, като слагах цветистите германски думи на мястото на „полихроматичните“ латински, дето могат да ти строшат езика. После се разпалих, лицето ми пламна и накъсах речта на парчета. За един актьор е голямо забавление да си поиграе с текста; това не му се случва много често.
За публика използвах единствено Пени и Дак ме увери, че няма да ме подслушват някъде на кораба — макар да подозирам, че тоя гардероб ме изменти и ме е подслушвал сам. За три минути накарах Пени да се облее в сълзи, а докато свърша (двадесет и осем и половина минути — точно колкото се полага за подобни изявления) тя беше гроги. Не си позволих никакви волности с правоверната експанзионистична доктрина такава, каквато е обявена от нейния официален пророк, многоуважавания Джон Джоузиф Бонфорте; просто реконструирах посланието и начина на поднасянето му — най-вече от фрази от други речи.
И странно нещо — докато говорех, вярвах във всяка дума, която казвах.
Леле, братче, каква реч произнесох!
След това всички прослушахме заедно записа, съпроводен от пълното ми стереоизображение. Беше и Джими Уошингтън, което принуди Бил Корпсман да мълчи. Когато записът свърши, попитах:
— Е, Родж? Трябва ли да изрежем нещо?
Той извади пурата от устата си и рече:
— Не. Ако искате съвета ми, Шефе, бих казал да го пуснем така, както е.
Корпсман пак излезе от помещението, но пък господин Уошингтън се надигна със сълзи в очите — в безтегловност сълзите са голяма досада, защото няма къде да се дянат.
— Господин Бонфорте, това беше прекрасно.
— Благодаря, Джими.
Пени пък не можа и дума да издума.
После си легнах; след едно първокласно изпълнение съм капнал от умора. Спах повече от осем часа и се събудих от сирената. Бях се привързал към койката си — мразя да плавам из въздуха, когато спя в безтегловност — така че нямаше защо да мърдам от мястото си. Само че тъй като не знаех дали потегляме, между първото и второто предупреждение се обадих в командната зала.
— Капитан Броудбент?
Чу се гласът на Дак:
— Да, Шефе? Потегляме по разписание — съгласно вашите заповеди.
— А? О, да, естествено.
— Струва ми се, че господин Клифтън е тръгнал към вашата каюта.
— Много добре, капитане — отпуснах се по гръб и зачаках.
Веднага щом започнахме да ускоряваме с едно же, пристигна Родж Клифтън; на лицето му беше изписано безпокойство, което не можех да разтълкувам — триумф, тревога и объркване в равни дози.
— Какво има, Родж?
— Шефе! Свирили са ни фалстарт! Правителството на Кирога е подало оставка!
7
Все още бях безчувствен като пън от съня; тръснах глава, за да я проясня.
— За какво така си се разбързал, Родж? Нали точно туй се опитвахте да постигнете?
— Ами… да, разбира се. Само че… — и млъкна.
— Само че какво? Не те разбирам. От години работите и подготвяте нещата, за да постигнете точно това. Сега успявате и изведнъж заприличвате на булка, която не е много сигурна дали иска да се омъжи. Защо? Негодниците са изхвърлени и е настъпило времето на Божиите чада. Не е ли тъй?
— Хм, ти май не си си занимавал много с политика.
— Знаеш, че не съм. Когато се кандидатирах за водач на патрул в моята скаутска дружинка, ме изиграха и това ме излекува.
— Виждаш ли, всичко опира до подходящия момент.
— И баща ми винаги така разправяше. Слушай, Родж, да разбирам ли, че ако имаше избор, щеше да предпочетеш Кирога все още да продължава да управлява? Ти рече, че са ви свирили фалстарт.
— Чакай да ти обясня. Това, което наистина искахме, беше да предложим вот на недоверие, да го спечелим и по този начин да предизвикаме общи избори — само че в удобен за нас момент, когато да сме пресметнали, че можем да спечелим изборите.
— О. А сега не смяташ, че можете да спечелите? Мислиш, че Кирога пак ще оглави правителството за още пет години — или най-малкото, че ще спечели Партията на човечността?