Костюмът си беше грозничък, но представляваше фин фон за ордена на Вилхелмина, който висеше на многоцветна диагонална лента косо на гърдите ми. Погледнах се в едно високо огледало и останах доволен от ефекта; единственият цветен акцент на фона на съвършено черното и бялото показваше добро артистично чувство. Традиционната дреха може да беше и грозна, но придаваше величественост, нещо като хладното великолепие на някой maitre d’hotel45. Реших, че отстрани ще изглежда, че изпълнявам ролята на обслужващ удоволствията на някой суверен.
Родж Клифтън ми даде свитъка, на който се предполагаше, че са изписани имената на предложените от мен министри и тикна в един вътрешен джоб на костюма ми копие от напечатания списък от свитъка — оригиналът бе поел пътя си от ръката на Джими Уошингтън към държавния секретар на императора незабавно след кацането. Теоретично целта на аудиенцията беше императорът да ме информира, че е имал удоволствието да ми възложи съставянето на правителство, а аз смирено да му представя моите предложения; предполагаше се, че избраниците ми ще бъдат държани в тайна, докато суверенът милостиво ги одобри.
Всъщност изборът вече бе изцяло направен; Родж и Бил бяха прекарали по-голямата част от пътуването в контакти с кабинета на императора и да се уверят, че избраниците ще поемат постовете, като бяха използвали държавния скремблър-код за радиосъобщения. Аз пък бях проучил фарлифайла на всеки един от избраник и на неговия подгласник. Списъкът обаче наистина беше таен, доколкото новинарите нямаше да го получат, докато не минеше аудиенцията с императора.
Взех списъка и докопах жезъла на живота. Родж се ужаси.
— Господи, не можете да носите това чудо в присъствие на императора!
— Защо не?
— А? Ами защото е оръжие.
— Това е церемониално оръжие. Родж, всеки херцог и всеки мижав баронет ще носи своя параден меч. Така че и аз ще нося това.
Той поклати глава.
— На тях им се налага. Не разбирате ли, че зад това стои древната теория на правото? Церемониалните мечове на благородниците символизират дълга им към техния сеньор — да го поддържат и защищават със силата на собствените си ръце. Само че вие сте от простолюдието; по традиция трябва да се появите пред него невъоръжен.
— Не, Родж. О, аз ще направя каквото ми кажеш да направя, обаче така изпускаш прекрасна възможност да яхнеш гребена на вълната. Това е добър театър, това върви.
— Опасявам се, че не ви разбирам.
— Ами, слушай, ще се разчуе ли на Марс, ако днес се появя с този жезъл? Имам предвид в гнездата?
— А? Предполагам. Да.
— Разбира се. Мисля, че всяко гнездо има стереовизори; в гнездото на Ккках определено забелязах много приемници. Те следят имперските новини не по-малко внимателно от нас. Не е ли тъй?
— Така е. Поне стареите го правят.
— Ако аз нося жезъла, те ще научат; ако не си дам труд да го взема, пак ще научат. За тях това е важно; то се връзва с правилата за поведение. Никой възрастен марсианец не би се показал извън гнездото си без своя жезъл на живота, нито пък когато става дума за церемониални случаи вътре в гнездото. И по-рано се е случвало марсианци да се появяват пред императора; и те са си носили жезлите, нали? Мога да си заложа живота, че е така.
— Да, но вие…
— Забравяш, че аз съм марсианец.
Лицето на Родж изведнъж стана безизразно. Аз продължих:
— Аз не съм само Джон Джоузиф Бонфорте; аз съм Кккахжжжеррр от гнездото на Ккках. Ако забравя да взема този жезъл, ще ще извърша нещо ужасно неподобаващо — честно казано, не зная какво ще стане, когато се разчуе; не съм много наясно с марсианските обичаи. Сега дай да го погледнем от другата страна. Когато аз вървя между редовете и нося този жезъл, аз съм един марсиански гражданин, който скоро ще бъде определен за пръв министър на Негово имперско величество. Това как ще подейства на гнездата?
— Май не съм го обмислил както трябва — бавно отвърна той.
— И аз нямаше да го направя, ако не ми се беше наложило да решавам дали да нося жезъла или не. Само че не мислиш ли, че господин Б. го е обмислил — преди още да се остави да бъде поканен да бъде осиновен? Родж, ние сме хванали тигъра за опашката; единственото, което можем да сторим, е да го яхнем и да яздим. Не можем да го пуснем.