— Вие служихте добре на нашия баща. Поради това си помислихме, че можете да служите и на нас. Какво ще кажете?
— Желанието на моя суверен е мое желание, Ваше Величество.
— Приближете се към нас.
Може би се престарах, но стъпалата към подиума бяха високи, а кракът ми наистина ме болеше — психосоматичната болка е също тъй неприятна, като всяка друга. Аз почти се препънах — и Вилем изскочи от трона си като стрела и ме прихвана под ръка. Чух как из залата се разнесе всеобщо ахване. Той ми се усмихна и каза sotto voce51:
— Спокойно, стари приятелю. Ще го посъкратим.
Помогна ми да стигна до стола пред трона и ме накара да седна един неловък момент по-рано, отколкото той самият. После протегна ръка за свитъка и аз му го подадох. Той го разви и се престори, че изучава празната страница.
Сега звучеше камерна музика и дворът се правеше, че се забавлява — дамите се смееха, благородните господа произнасяха галантни слова, ветрилата жестикулираха. Никой не отиваше много далеч от мястото си, никой не стоеше на едно място. Малки пажове, прилични на Микеланджеловия херувим, се движеха между тях, предлагайки подноси със сладки. Един от пажовете коленичи пред Вилем и той си взе, без да вдига поглед от несъществуващия списък. Сетне детето ми предложи подноса и аз също взех една, без да зная дали подобава да го сторя или не. Беше един от онези чудни, несравними шоколади, които се правят единствено в Холандия.
Открих, че познавам доста от лицата в двора по снимките им. Тук бяха по-голямата част от незаетите кралски особи на Земята, скрити под своите втори титли на херцози или графове. Някои казваха, че Вилем ги държи на издръжка, за да увеличи блясъка на двора си; други твърдяха, че иска да ги държи под око и да им пречи да се набъркат в политиката или да направят други поразии. Може би и в двете твърдения имаше по нещо вярно. Присъстваха също и благородници, непринадлежащи към кралски семейства, от една дузина нации; някои от тях наистина работеха, за да си изкарат хляба.
Улових се, че се опитвам да различа хабсбургските устни и уиндзорски носове.
Накрая Вилем остави свитъка. Музиката и разговорите секнаха мигновено. Сред гробна тишина той каза:
— Внушителна група сте предложили. Ние възнамеряваме да я утвърдим.
— Вие сте изключително милостив, Ваше Величество.
— Ние ще поразмислим и ще ви уведомим — той се наведе напред и каза само на мен:
— Не се опитвай да вървиш заднешком по тези проклети стъпала. Просто стани. Аз веднага ще изляза.
— О, благодаря ви, сир — прошепнах в отговор.
Императорът стана, при което аз бързо се изправих на крака, ала той вече бе изчезнал сред вихрушка от одежди. Обърнах се и забелязах няколко сащисани физиономии. Музиката обаче начена моментално и аз бях оставен да си изляза, докато благородните и царуващите фигуранти отново се заеха с вежливи разговори.
Щом минах през най-външната арка, Патийл се озова до мен.
— Оттук, господине, ако обичате.
Бляскавото зрелище бе свършило; сега идваше ред на истинската аудиенция.
Той ме преведе през една малка врата, някакъв празен коридор, през друга малка врата до съвсем обикновена работна стая. Единственото кралско нещо в нея беше резбованата настенна плоча, представляваща герба на Оранжката династия с нейното безсмъртно мото „Аз поддържам!“ Имаше голямо ниско бюро, отрупано с бумаги. В центъра му, затиснат с чифт метализирани бебешки буйки, лежеше оригиналът на напечатания списък в джоба ми. В една медна рамка висеше групова семейна снимка на покойната императрица с децата й. Пред едната стена стоеше поочукано ложе, а зад него — малко барче. В стаята имаше още два фотьойла, както и един въртящ се стол до бюрото. Останалата част от мебелировката би могла да свърши работа в кабинета на някой зает и не особено придирчив домашен лекар.
Патийл ме остави там сам, като затвори вратата след себе си. Нямах време да размисля дали е подходящо да седна или не, тъй като през отсрещната врата влезе императорът.
— Здраво, Джоузиф — викна той. — След един момент ще дойда при теб — и като премина с големи крачки през стаята, следван по петите от двама слуги, който го разсъбличаха както вървеше, излезе през трета врата. Върна се почти мигом, дърпайки нагоре ципа на един работен комбинезон, докато влизаше.
— Ти си минал по късия път, на мен ми се наложи да пообикалям. Смятам да настоя дворцовия инженер да пробие друг тунел от задната част на тронната зала, проклет да съм, ако не го направя. Трябва да обикалям по трите страни на квадрата или да дефилирам по полуофициалните коридори, облечен като цирков кон — и замислено добави: