Мислех си, че пердаша с лекотата на някое кратко слово пред завесата, след като представлението вече е свършило, когато изведнъж открих, че плача така, че почти не виждам. Когато свърших, Вилем тихо ми рече: „Добро изпълнение, Джоузиф.“ Не знам дали той си мислеше, че говори на мен или на своя стар приятел, а не ми и пукаше. Не си изтрих сълзите; просто ги оставих да капнат, когато се обърнах към Събранието. Изчаках Вилем да излезе и закрих заседанието.
Този следобед „Дайана“ ООД пусна четири допълнителни совалки. Нова Батавия опустя — искам да кажа, че тук остана само дворът, както и милион и нещо месари, пекари, майстори на свещи и цивилни служители от града, плюс ограниченият до минимум кабинет.
Тъй като се бях оправил от „простудата“ и се появих публично в залата на Великото събрание, вече нямаше никакъв смисъл да се крия. Като предполагаем премиер министър можех да не се показвам никъде, без да предизвиквам каквито и да било коментари; като номинален водач на една политическа партия, която е влязла в кампанията за общите избори, трябваше да се срещам с хората — е, поне с някои хора. Така че аз вършех каквото трябваше да върша и всекидневно получавах съобщения за това как Бонфорте напредва към пълно възстановяване. Макар и бавно, той се развиваше добре; Чапек ми докладва, че сега е възможно, ако се окаже абсолютно необходимо, да го пусне да се появи в който и да било момент — но не съветваше да го допускаме; Бонфорте беше загубил почти десет килограма и координацията му не бе добра.
Родж правеше всичко възможно да ни пази и двамата. Господин Бонфорте вече знаеше, че са използвали негов дубльор, и след първия пристъп на негодувание се бе примирил с необходимостта и бе одобрил действията им. Родж водеше кампанията, като се консултираше с него единствено по въпросите на висшата политика, а после ми предаваше отговорите, за да ги произнеса публично при нужда.
Защитата, която ми беше осигурил, беше почти също тъй пълна: да ме види човек бе едва ли не по-трудно, отколкото да се срещне с някой първокласен агент. Канцеларията ми беше в планината срещу помещенията на лидера на опозицията (не се преместихме в доста по-разкошните помещения на премиер министъра; макар и това да не бе закононарушение, то просто не се правеше при временен кабинет) — до тях не можеше да се стигне пряко отзад откъм долната всекидневна, а за да се добере до мен от официалния вход, човек трябваше да мине през пет контролни пункта. Изключение правеха неколцината привилегировани, които Родж превеждаше направо по един пряк тунел до кабинета на Пени, а оттам — в моя.
Тази организация на нещата означаваше, че преди някой да стигне до мен, аз бих могъл да проуча фарлифайла му. Можех дори да го държа пред очите си, докато човекът е при мен, защото в бюрото ми имаше вградено устройство за четене, което посетителят не можеше да види, а пък аз можех да изключа моментално, ако излезеше, че той върви много бързо. Четецът си имаше и други функции; Родж можеше да се отнесе по-специално с някой посетител и да го прати направо при мен, дори да го остави насаме с мен — и да поспре в кабинета на Пени, за да ми напише бележка, която след това да проектира на четеца — разни малки намеци от типа на „Разцелувайте го до смърт и не му обещавайте нищо“ или „Той не иска нищо друго освен жена му да бъде представена в двора. Обещайте му го и се отървете от него“, или дори „С тоя внимателно. Избирателният му район е «люшкащ» се, а той самият е по-умен, отколкото изглежда. Прехвърлете го на мен и аз ще се спазаря.“
Не зная кой всъщност управляваше. Вероятно висшите чиновници от кариерата. Всяка сутрин на бюрото ми имаше по една купчина документи. Слагах им небрежния подпис на Бонфорте и Пени ги отнасяше. Никога нямах време да ги чета. Самият размер на имперската машинария ме смайваше. Веднъж, когато се наложи да присъствам на една среща извън канцеларията, Пени ме преведе по така наречения кратък път през Архивите — километри след километри безкрайни полици, всяка задръстена от микрофилми и всичките снабдени с подвижни ленти, носещи се покрай тях, така че на един служител да не му отнеме цял ден, за да донесе един файл.
И при това Пени ми каза, че ме е превела само през едно крило от цялото. Файлът на файловете, рече тя, заема една подземна кухина с размерите на залата на Великото събрание. Това ме накара да се почувствам щастлив, че за мен властта не е въпрос на кариера, а, така да се каже, временно хоби.