В деня, когато трябваше да се върне Родж, в нашите офиси бе насрочена обичайната двуседмична пресконференция. Бях се надявал, че той ще се върне навреме за нея, но нямаше никаква причина да не я дам и сам. Пени вървеше пред мен, носейки всичките си бумаги; чух я как изахка.
И тогава видях, че на оттатъшния край на масата е Бил.
Аз обаче огледах помещението както обикновено и рекох:
— Добро утро, господа.
— Добро утро, господин министър! — отвърнаха повечето.
Аз добавих:
— Добро утро, Бил. Не знаех, че си тук. Кого представяш?
Оставиха го да отговори в гробна тишина. Всички до един знаеха, че Бил ни е напуснал — или че е бил уволнен. Той ми се ухили и отвърна:
— Добро утро, господин Бонфорте. Аз съм от синдиката Крейн.
Вече знаех какво се задава; опитах се да не му доставя удоволствието да се издам.
— Хубава организация. Надявам се, че ти плащат колкото заслужаваш. Сега на работа… Писмените въпроси — първи. У теб ли са, Пени?
Минах набързо през писмените въпроси, като дадох отговорите, за които бях имал време да поразмисля, после седнах, както обикновено и казах:
— Господа, имаме малко време да поразтъркаляме топката. Други въпроси?
Имаше няколко въпроса. Само веднъж ми се наложи да отговоря „Не коментирам“ — Бонфорте предпочиташе този отговор пред двусмислените. Най-подир си погледнах часовника и казах:
— Господа, за тази утрин това е всичко — и понечих да стана.
— Смайд! — изкрещя Бил.
Аз продължих да се изправям, без да поглеждам към него.
— Имам предвид теб, господин Фалшиви Бонфорте-Смайд! — яростно продължи той, още повече повишавайки глас.
Този път го погледнах — мисля, че с точно подходящото изумление, което се полага на една важна официална личност, атакувана грубо при съвсем невероятни обстоятелства. Бил ме сочеше с почервеняло лице.
— Самозванец! Мижаво актьорче! Мошеник!
Журналистът от лондонския „Таймс“, който бе вдясно от мен, тихо попита:
— Господине, искате ли да извикам охраната?
— Не — казах аз. — Той не е опасен.
Бил се засмя.
— Значи не съм опасен, а? Сега ще разбереш.
— Мисля, че наистина трябва да го направя, господине — настоя журналистът от „Таймс“.
— Не — и остро заявих:
— Това е достатъчно, Бил. По-добре ще е да си идеш кротко.
— Иска ти се, нали? — и той започна да бълва историята в общи черти, говорейки много бързо. Изобщо не спомена за отвличането, нито за своето собствено участие, но загатна, че е предпочел да ни напусне, отколкото да се забърка в такава измама. Имперсонацията беше приписана — донейде правилно — на заболяване на Бонфорте, като Бил прозрачен намек, че ние може би сме го упоили.
Аз внимателно слушах. Повечето от репортьорите първоначално също просто слушаха с шашардисаното изражение на хора, които неволно са станали свидетели на злостна семейна кавга. После някои започнаха да записват или да диктуват на миникордерите си.
Когато той млъкна, аз казах:
— Свърши ли, Бил?
— Това не е ли достатъчно?
— Предостатъчно е. Съжалявам, Бил. Това е всичко, господа. Трябва да се връщам на работа.
— Само един момент, господин министър! — викна някой. — Искате ли да направите опровержение? — а друг добави:
— Смятате ли да го дадете под съд?
Първо отговорих на втория въпрос:
— Не, няма да го дам под съд. Не бива да се съдят болни хора.
— Болен съм, така ли? — изрева Бил.
— Млъкни, Бил. Що се отнася до това да направя опровержение, струва ми се, че едва ли си заслужава. Само че виждам, че някои от вас си взимат бележки. Макар да се съмнявам, че който и да е от вашите издатели ще пусне тази история, ако все пак го сторят, може би този анекдот ще добави нещо към нея. Чували ли сте за професора, който прахосал четиридесет години от живота си да докаже, че „Одисеята“ не е написана от Омир, а от друг грък със същото име?
Това предизвика учтив смях. Аз се усмихнах и за втори път се обърнах да си ходя. Бил се втурна, заобиколи масата и сграбчи ръката ми.
— Няма да се откачиш с анекдоти!
Човекът от „Таймс“ — г-н Акройд — го издърпа от мен.
Аз казах:
— Благодаря ви, господине — и добавих, като се обърнах към Корпсман: