— За мен е чест и щастие, да се срещна с вас, господине — трябваше да направя съзнателно усилие, за да не изимитирам паралитичния му изговор.
Той ме изгледа от горе до долу и се ухили:
— Струва ми се, че вече сте ме виждали.
Погледнах се.
— Опитах се, господине.
— „Опитах се“! Напълно сте успели. Странно нещо е човек да види сам себе си.
С внезапно болезнено съпричастие разбрах, че той не осъзнава емоционално собствения си облик; сегашният ми външен вид беше „неговият“ — а всяка промяна у себе си Бонфорте усещаше единствено като свързана с болестта, временна, като нещо, на което няма защо да се обръща внимание. Но той продължи:
— Бихте ли имали нещо против да пообиколите малко наоколо, господине? Искам да се видя… да ви видя… да ни видя. Иска ми се поне веднъж да видя как изглежда откъм публиката.
Така че аз се поизпъчих, поразходих се из стаята, поговорих с Пени (бедното дете гледаше със замаян израз ту мен, ту него), вдигнах един лист, почесах ключицата си и потрих брадичката си, преместих жезъла от под мишницата си в ръка и започнах да се заглавичквам с него.
Той гледаше с удоволствие и аз добавих нещо на бис. Като прихванах одеялото по средата, започнах заключителната част на една от най-фините му речи, без да се опитвам да я повтарям дума по дума, но като я интерпретирах с вибриращ и гръмовен глас, както би го сторил той, и завърших точно с неговия собствен завършек: „Един роб не може да бъде освободен, освен ако сам той се освободи. Нито пък можете да поробите един свободен човек; най-многото, което можете да направите, е да го убиете!“
Последва онази чудесна смълчана тишина, сетне откъслечни ръкопляскания и самият Бонфорте заблъска дивана със здравата си ръка и завика: „Браво“
Това бяха единствените аплодисменти, които получих за тази роля. Бяха ми достатъчно.
Той ме накара да придърпам стол и да седна до него. Видях, че поглежда към жезъла и му го подадох.
— Предпазителят е включен, господине.
— Зная как да го използвам — огледа го внимателно и ми го върна. Аз си бях помислил, че ще поиска да го задържи. Тъй като той не го взе, реших да го предам на Дак, за да му го даде. Бонфорте ме по разпита за мен и ми каза, че не си спомня да ме е виждал някога да играя, но че е гледал моя баща в „Сирано“. Полагаше големи усилия да контролира неподчиняващите се мускули на устата си и речта му бе ясна, макар и затруднена.
После ме попита какво възнамерявам да правя сега. Казах му, че все още нямам никакви планове. Бонфорте кимна и рече:
— Ще видим. Има едно място за вас. Има работа за вършене — не спомена нищо за заплащане и това ме изпълни с гордост.
Бяха започнали да пристигат съобщения и той насочи вниманието си към стереовизора. Разбира се, съобщенията пристигаха от четиридесет и осем часа, тъй като външните светове и избирателите без собствени райони гласуват преди Земята, а дори и на самата Земя поради въртенето й един изборен „ден“ продължава повече от тридесет часа. Сега обаче се задаваха важните райони на големите земни масиви на Земята. От съобщенията от външните светове предния ден постепенно бяхме набрали голяма преднина, та на Родж му се бе наложило да ми обясни, че това нищо не значи; експанзионистите винаги бяха владели външните светове. Това, което беше от значение, бяха милиардите хора на Земята, които никога не бяха излизали в космоса и дори никога не си го бяха помисляли.
Ала ние се нуждаехме от всеки външен глас, който можехме да получим. Агарната партия57 на Ганимед беше обрала всички гласове в пет от шестте избирателни района; тя беше част от нашата коалиция и Експанзионистката партия като такава не бе представила кандидати дори проформа. По-щекотливо беше положението на Венера, тъй като венерианците са разцепени на няколко дузини минипартийки, който се различават по такива фини теологически нюанси, дето едно човешко същество не е в състояние да разбере. Въпреки това ние очаквахме да получим по-голямата част от гласовете на местните жители — или пряко, или чрез партийни коалиции по-късно — и щяхме да получим на практика гласовете на всички човешки същества там. Бонфорте беше заявил, че ще иска отмяната на имперското ограничение местните жители да бъдат представлявани от хора в Нова Батавия; на Венера това ни донесе гласове; но все още не знаехме колко гласове ще ни коства на Земята.
Тъй като гнездата изпращаха в Събранието само наблюдатели, единствените гласоподаватели, за които се безпокояхме на Марс, бяха хората. Техните чувства бяха на наша страна, на своя противникът пък разполагаше с раздадените постове. При едно честно преброяване обаче ние очаквахме там да спечелим със сигурност.
57
Не е грешка: не става дума за земеделие, а вероятно за водораслото агар-агар. — Бел. прев.