Ерих Кестнер
Двойната Лотхен
Първа глава
Зеебюл край Бюлзее. Детските летовища са като пчелни кошери. Един автобус с двадесет „новачки“. Къдрици и плитки. Бива ли едно дете да отхапе носа на друго?
Английският крал и неговият астрологичен близнак. Трудно е да получиш трапчинки от смях по бузите си.
Знаете ли всъщност къде е Зеебюл? Планинското село Зеебюл? Зеебюл край Бюлзее? Не? Не знаете? Чудно, никой когото запита човек, не знае Зеебюл! Може би пък Зеебюл край Бюлзее да е едно от селищата, известни изключително само на хората, които не питаме? Не бих се учудил. Стават такива работи.
Е добре, щом като не знаете Зеебюл край Бюлзее, естествено не можете да знаете и детското летовище в Зеебюл край Бюлзее, прочутото летовище за малки момиченца. Жалко. Но няма значение. Детските летовища си приличат като типови хлябове или диви теменужки: знаеш ли едно — знаеш всичките. И когато минеш покрай някое от тях, може да го помислиш за огромен кошер. То кънти от смехове, викове, шушукане и кикотене. Тия летовища са истински кошери на детското щастие и безгрижие. И колкото много летовища и да има, никога няма да са достатъчни.
Наистина вечер сивото джудже, наречено „Мъка по дома“, сяда понякога на леглата в спалното помещение, изважда от джоба си сивия бележник и сивия молив и със сериозно изражение на лицето установява общия брой на детските сълзи наоколо — изплаканите и неизплаканите.
Ада на сутринта — докато да го видиш — то е изчезнало. Тракат чашите за мляко, бъбрят в надпревара малките уста.
Горящи от желание да се изкъпят, децата се втурват на стада към хладното зеленикаво езеро, хвърлят се в него, пляскат, пищят, викат, крякат, плуват или поне се правят, че плуват.
Тъй е и в Зеебюл край Бюлзее, гдето започва историята, която ще ви разкажа. Малко позаплетена история. И понякога ще се налага дяволски да внимавате, за да разберете всичко съвършено точно и безпогрешно. Във всеки случай отначало тя започва съвсем спокойничко. Объркана ще стана едва в следните глави. Объркана и твърде интересна.
Засега всички се къпят в езерото. И както винаги, най-буйно е едно малко деветгодишно момиченце, чиято глава е обсипана с къдрици и изпълнена с хрумвания. Името му е Луиза, Луиза Палфи. От Виена.
Но ето, че откъм сградата се чува гонг. После втори и трети. Децата и надзирателките, крито се къпят, излизат на брега.
— Гонгът е за всички! — вика госпожица Улрика. — Дори и за Луиза!
— Ида де! — крещи Луиза. — Стар човек съм, не съм бърз влак!
И наистина иде. Госпожица Улрика закарва целокупно в обора, ах не, в сградата, своето бъбриво стадо. Обядва се точно в дванадесет часа. А следобедът се чака с любопитство. Защо?
През този следобед се очакват двадесет „новачки“. Двадесет малки момиченца от Южна Германия. Дали между тях няма да има някоя и друга кокетка? Някоя и друга клюкарка? А — много е възможно — и престарели дами по на тринадесет-четиринадесет години? Ами ще донесат ли интересни играчки? Дано между тях да има поне една голяма гумена топка. Топката на Труде вече издиша. А пък Бригита не дава своята. Заключила я е в шкафа. Здраво. За да не й стане нищо. И такива работи стават.
И ето на, следобед Луиза, Труде, Бригита и другите деца стоят пред голямата, широко разтворена порта и нетърпеливо чакат автобуса, който ще докара „новачките“ от близката гара. Ако влакът е пристигнал навреме, те всъщност би трябвало вече…
Но ето, чува се клаксон!
— Идат!
Автобусът се носи по шосето, завива внимателно пред портата и спира. Шофьорът слиза и усърдно започва да снема от колата едно след друго малките момиченца. Но не само момиченцата, а още и куфари, чанти, кукли, кошници, кесии, платнени кучета, тротинетки, чадърчета, термоси, шлифери, раници, сгънати одеяла, книжки с картинки, тенекиени кутии за събиране на цветя, мрежи за пеперуди — какъв ли не багаж.
Най-сетне на автобусната врата се появява със своето имущество и двадесетото момиченце със сериозен поглед. Шофьорът услужливо протяга ръце нагоре.
Малката тръсва глава така че двете и плитки се разлюляват.
— Благодаря, не! — казва учтиво и твърдо тя и слиза сама съвсем спокойно и уверено от стъпалото.
Едно малко създание долу се оглежда със смутена усмивка. Изведнъж очите и се разширяват и смаяно се втренчват в Луиза! Но ето че и Луиза се облещва. Тя уплашено гледа „новачката“ в лицето!
Другите деца и госпожица Улрика се взират слисани ту в едната, ту в другата. Шофьорът тиква фуражката си назад, почесва се по темето и не смогва да затвори устата си. Защо ли?
Луиза и „новачката“ дотолкова си приличат, че просто можеш да ги объркаш! Вярно е, едната има дълги къдрици, а другата — скромно сплетени плитки, ала това е наистина единствената разлика!