Лоте, пардон, Луиза седи, както са свикналида я вижда всички, върху двете дебели възглавници на своя стол самоотвержено яде пълнени палачинки.
Постоянните посетители на заведението идват до масата един след друг, погалват къдриците на малкото момиче, потупват го нежно по раменете, питат го доволно ли е от летуването, казват, че сигурно все пак при татко, във Виена, е най-добре, и оставят на масата най-различни подаръци: захарчета, шоколади, бонбони, цветни моливи, а един от тях дори изважда от джоба си малко старомодно несесерче за шиене и смутено казва, че било още от покойната му баба. Сетне кимат на диригента и се връщат обратно на масите си. Днес най-сетне яденето наистина ще се услади на тия самотни чичовци!
Разбира се, обедът се услажда най-много на самия господин диригент. Той, който винаги е отдавал толкова голямо значение на нуждата от самота за всички „истински артистични натури“ и който винаги е смятал изтеклия си брак за подхлъзване в еснафщината, днес изведнъж усеща в сърцето си някаква съвсем „неартистична“ топлота и уютност. И когато дъщеря му, плахо усмихната, хваща ръката му, сякаш се страхува, че баща и може да избяга, на гърлото му засяда бучка, макар че всъщност яде месо, а не тестени топки.
Ах, но ето че пак се носи келнерът Франц, с нова палачинка!
Лоте разтърсва къдриците си.
— Не мога повече, господин Франц!
— Но, Луизерл! — казва с укор келнерът. — Та това е едва петата!
След като господин Франц се е отправил леко загрижен назад към кухнята заедно с петата, палачинка, Лоте събира смелост и казва:
— Знаеш ли, татко… От утре ще ям винаги това, което ядеш ти!
— Ха! — възкликва господин диригентът. — Ами ако ям свинска пача? Нали не можеш да я понасяш! Става ти лошо от нея.
— Ако ядеш свинска пача — отвръща тя съкрушена, — тогава аз ще ям пак палачинки. — (Не било толкова просто да бъдеш собствената си сестра!) А сега?
Сега се появява доктор Щробъл с Пеперл. Пеперл е куче.
— Я виж кой се е върнал, Пеперл! — казва усмихнато господин докторът. — Върви да кажеш „добър ден“ на Луизерл!
Пеперл размахва опашка и усърдно дотичва до масата на Палфи, за да каже „добър ден“ на старата си приятелка Луизерл.
Вятър! Когато стига до масата, Пеперл подушва малкото момиче и бързо се оттегля при господин Щробъз никакво „добър ден“.
— Глупаво добиче! — забелязва сърдит той. — Да не познае най-добрата си приятелка! Само защото е била за няколко седмици в провинцията! А пък хорала седнали да ми разправят големи приказки за безпогрешния инстинкт на животните.
А Лотхен си казва наум:
„Добре, че докторите не са умни като Пеперл!“
Натоварени с подаръците от посетителите на ресторанта, с куфара, куклата и банската чанта, господин диригентът и дъщеря му пристигат в своя дом на „Ротентурмщрасе“. И Рези, икономката на Палфи, просто не смогва да се овдадее от радост.
Ала Лоте знае от Луиза, че Рези е неискрен човек и винаги се преструва Разбира се, татко не забелязва нищо. Мъжете никога нищо не забелязват!
Той измъква от порфейла си един билет, дава го на дъщеря си и казва:
— Довечера ще дирижирам „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк. Рези ще те доведе до театъра и след края на представлението ще те върне в къщи.
— О! — засиява Лоте. — Ще мога ли да те виждам от мястото си?
— Разбира се.
— Ами ти ще поглеждаш ли сегиз-тогиз към мен?
— Естествено!
— А бива ли да ти махам лекичко с ръка, когато поглеждаш?
— И аз ще ти махам, Луизерл.
Сетне иззвънява телефонът.
От другия край на жицата се чува женски глас. Отговорите на бащата са доста кратки. Но след като оставя слушалката, той, доста се разбързва. Трябва да остане за няколко часа сам, за да композира. Защото в края на краищата той не е само диригент, а и композитор. А в къщи не може да композира.
Не, за тази цел той има ателие на „Рингщрасе“. И тъй…
— Довиждане утре на обед в „Империал“!
— Значи, бива да ти махам с ръка в операта, татко?
— Разбира се, детето ми. Защо не?
Бащата слага една целувка по сериозното детско челце и шапката на ъгловатата си артистична глава.
После затваря вратата.
Момиченцето отива бавно до прозореца и угрижено размишлява за живота. Майка й не бива да работи в къщи. Баща й не може да работи в къщи. Не е лесно да имаш на главата си родители!
Но тъй като Лотхен е решително и практично същество — и то не само благодарение на майчиното възпитание, — скоро изоставя размишленията. Въоръжена с бележника, тя започва систематично да открива за себе си стая по стая хубавото старовиенско жилище според дадените от Луиза сведения.