След като привършва изследователското си пътешествие, тя по стар навик сяда до кухненската маса и пресмята ред по ред разходите, подредени на колонки в домакинската книга.
При това и правят впечатление две неща: първо икономката Рези почти на всяка страница е бъркала. И, второ — всеки път грешката е била в нейна полза!
— Ха, това пък какво е?
На кухненската врата е застанала Рези.
— Проверявах сборовете в книгата ти — казва тихо, но твърдо Лоте.
— Що за нови моди? — пита сърдито Рези. — Смятай си в училище, където трябва!
— Отсега нататък винаги ще проверявам сметките ти — казва меко детето и скача от кухненския стол. — Ние учим в училището, но не за училището; тъй ни каза учителката.
И след това гордо излиза през вратата. Рези гледа смаяно подир момиченцето.
Многоуважаеми малки и големи читателки и читатели! Вярвам и се опасявам, че вече дойде време да ви кажа нещо за родителите на Луиза и Лоте и преди всичко — как на времето се стигна до техния развод.
Ако тъкмо на това място някой възрастен надникне през раменете ви в книгата и извика: „Ах, този човек! Как може, за бога, да разказва такива неща на деца!“, тогава прочетете му, моля ви се, следното:
„Като малко, седем-осемгодишно момиченце, Шърлей Темпъл била вече филмова звезда, прочута по цялата земя, и фирмите печелели с нея много милиони долари. Но когато веднъж Шърлей поискала да отиде с майка си на кино, за да види един филм с Шърлей Темпъл, не я пуснали в салона.
Била още малкд. Забранено било. Тя бивало само да играе във филми. Това и се позволявало. За това била достатъчно голяма!“
Ако възрастният, който наднича през рамото ви, не разбере примера с Шърлей Темпъл и връзката с родителите на Луиза и Лоте и техния развод, тогава поздравете го от мен и му кажете от мое име, че на света има прекалено много разведени родители и прекалено много деца, които страдат от това! И че има твърде много други деца, които страдат, защото родителите им не са се развели!
Но щом децата бива да страдат поради подобни положения, тогава прекалено деликатно и опако е да се смята, че не бива да се поговори с тях в разумна и понятна форма по тия въпроси.
И тъй, господин диригентът Лудвиг Палфи е човек на изкуството, а всеизвестно е, че хората на изкуството са странни твари. Наистина той не носи широкопола шапка, нито артистична, вратовръзка. Напротив, облечен е съвсем прилично, спретнато и почти елегантно.
Но душевният му живот е нещо сложно! Да, душевният му живот е много особен! Хрумне ли му някоя музикална идея, той трябва на минутата да бъде сам, за да може да я запише и оформи композиционно. А възможно е такава идея да му хрумне тъкмо когато е в някаква голяма компания! „Къде изчезва Палфи?“ — пита сетне домакинът. И някой отговаря: „Сигурно пак му е хрумнало нещо!“ Домакинът се усмихва сладникаво-кисело, а в себе си помисля: „Какъв дървеняк! Та може ли да бягаш така всеки път, когато ти хрумне нещо?“ Но диригентът Палфи може!
Точно така бягаше той и от собствения си дом на времето, когато беше още женен — тогава, когато бе едновременно и млад, и влюбен, и амбициозен, и блажен, и побъркан. А когато малките близначки започнаха да грачат денонощно в жилището и виенските филхармоници свириха за пръв път първия му концерт за пиано, той чисто и просто нареди да вдигнат пианото от дома му и да го закарат в едно ателие на „Ринга“, което бе наел в артистичното си отчаяние!
И понеже по онова време беше цял изпълнен с идеи, той започна да се връща твърде рядко при жена си и при ревливите близначета.
Всичко това не се стори никак весело на едва двадесетгодишната Луизалоте Палфи, по баща Кьорнер. И когато до нейните едва двадесетгодишни уши стигна мълвата, че господин съпругът й не пише само ноти в ателието си, ами разучава и роли с разни оперни певици, които го намирали много мил, тя възмутена подаде молба за развод!
Лесно се отърва господин диригентът, който бе толкова, загрижен за творческото си усамотение! Сека вече можеше да бъде сам, колкото си искаше. Грижите за близначето, което му остана след развода, пое една добра бавачка в дома му на „Ротентурмщрасе“. А за самия него в ателието на „Ринга“ не се грижеше никой — точно както беше копнял открай време! Ала сега изведнъж и това не му беше вече по угодата. О, тия артисти! Наистина не знаят какво искат!
Както и да е, той продължи да композира и да дирижира, усърдно и от година на година ставаше все по-прочут. А започнеше ли да го гризе съвестта, можеше да отиде в другото, жилище и да поиграе с дъщеричката си Луиза.
Винаги когато в Мюнхен имаше концерт, на който се изпълняваха нови произведения на Лудвиг Палфи, Луизалоте си купуваше билет, сядаше, свела глава, на някой от последните евтини редове и долавяше от музиката на своя бивш съпруг, че той не беше станал щастлив човек. Въпреки успехите си. И въпреки самотата.