А часовникът продължава да отмерва секундите.
След двадесет и девет минути ще дойде мама!. След двадесет и осем!
Луиза решително свива пестници и се надига отново, готова за действие. „Ще видим сега!“ — изръмжава тя.
Ала готварството е специална работа. Решителността е достатъчна може би само за да скочиш от някоя висока кула. Но за да сготвиш фиде с говеждо месо, трябва нещо повече от решителност и силна воля!
И когато, изморена от дневните си грижи, госпожа Кьорнер се завръща у дома, тя не свари там своето усмихнато къщовниче — пази боже! — а една напълно изтощена, клета човешка купчинка, едно объркано, смутено, смазано Нещо, от чиято изкривена за плач уста се чува:
— Не ми се карай, мамо! Струва ми се, че не мога да готвя вече!
— Но Лотхен, готвенето не се забравя! — извиква смаяна майка й.
Ала няма време за чудене. Трябва да се изтрият детските сълзи, да се оправи на вкус бульонът, да се сложи в него преврялото месо, да се извадят от бюфета чинии, вилици и ножове и още много други неща.
Когато най-сетне седят под лампата в дневната стая и ядат супа с фиде, майка й окуражително казва:
— Всъщност много е вкусно, нали?
— Да? — плаха усмивка пропълзява по детското личице. — Наистина ли?
Майка й кима с глава и мълчаливо и се усмихва.
Луиза си поема дъх и изведнъж на самата нея супата и се услажда, както никога досега. Въпреки хотел „Империал“ и палачинките!
— През следните дни ще готвя аз — казва майка й. — А ти ще внимаваш добре. Така скоро пак ще можеш да готвиш, както преди ваканцията.
Детето кима усърдно с глава.
— Може би дори по-добре! — казва малко нескромно то.
През това време, облечена в най-хубавата рокля на Луиза, Лоте седи притисната до кадифения парапет на една от ложите във Виенската Държавна опера, отправила пламнал поглед долу към оркестъра, гдето диригентът Палфи дирижира увертюрата към „Хензел и Гретел“.
Татко изглежда великолепно във фрак! И как го слушат музикантите, макар че между тях има й съвсем възрастни господа! Като им се закани с палката си, те свирят, колкото могат по-силно. А пък когато поиска да свирят тихо, почват да шепнат като тих вечерник. Сигурно се страхуват много от него! А той преди мъничко тъй радушно махна с ръка към ложата!
Вратата на ложата се отваря.
Влиза елегантна млада дама — роклята й шумоли. Тя се усмихва на детето, което вдига поглед към нея.
Лоте се извръща плахо и отново започва да следи как татко дресира музикантите.
Младата дама изважда оперен бинокъл. И кутия шоколадени бонбони. И програма. И пудриера. Не престава да трупа, докато кадифеният парапет на ложата не заприлича на витрина.
Когато увертюрата свършва, публиката ръкопляска. Господин диригентът Палфи се покланя няколко пъти. И после, когато вдига отново диригентската палка, той пак поглежда нагоре, към ложата.
Лоте махва плахо с ръка. Татко се усмихва още по-нежно от преди. Изведнъж Лоте забелязва, че не само тя, а и дамата до нея маха с ръка.
Дамата маха на татко? Може би татко заради нея, а съвсем не заради дъщеря си се усмихва толкова нежно? Ами защо Луиза не й е казала нищо за тая чужда жена? Дали татко не я познава отскоро? Но как може тя тогава да му маха толкова интимно? Детето си повтаря наум: „Още днес да пиша на Луиза. Дали знае нещо. Утре преди училище — на пощата. До поискване: «Незабравка», Мюнхен 18!“
След това завесата се вдига и съдбата на Хензел и Гретел събужда силно съчувствие у малкото момиче. Лотхен затаява дъх. Там долу родителите изпращат двете си деца в гората, зе да се отърват от тях. А при това те толкова обичат децата! Как могат тогава да бъдат толкова лоши? Или пък не са лоши? Дали е лошо само това, което вършат. Мъчно им е, че трябва да постъпят така. Ами тогава защо го правят?
Все по-силно вълнение обзема Лотхен — разполовената и сменена близначка. Без сама да съзнава, конфликтът на нейните чувства се отнася все по-малко до двете деца и родителите им долу на сцената и все повече до самата нея, близначката й и собствените и родители. Бивало ли е те да сторят това, което са сторили? Мама положително не е лоша жена, а и татко съвсем не е лош, но онова, което са направили, е лошо! Дърварят и жена му са били толкова бедни, че не можели да купят хляб за децата си. Ами татко? Беден ли е бил татко?
Когато след малко Хензел и Гретел стигат до къщичката от хрупкави сладкиши, започват да си чупят от нея и се стресват от гласа на вещицата, госпожица Ирена Герлах — тъй се казва елегантната дама — се навежда към детето, доближава кутията е шоколадените бонбони и прошепва: