Децата се хвърлят по гръб и се завиват презглава. От трънаците излиза вещицата. Но това не е вещицата от оперната сцена, а по-скоро прилича на дамата с шоколадовите бонбони от ложата.
Тя поглежда с бинокъла си към детското легло, кимва с глава, усмихва се извънредно високомерно и плясва три пъти с ръце.
Като по заповед тъмната гора се превръща в слънчева поляна. И на поляната има къща, построена от кутии с шоколадови бонбони и с ограда от шоколадови блокчета. Весело цвърчат птички, из тревата подскажат зайци от марципан и навсякъде блестят златни гнезда, в които има великденски яйца. Малко птиче кацва на леглото и толкова хубаво запява, че Лоте и Луиза се осмеляват да се подадат изпод завивката, макар и отначало само до ножовете.
Щом съзират поляната с великденските зайци, шоколадовите яйца и къщата от шоколадови бонбони, те бързо изскачат от леглото и се втурват към оградата. Застават там по дългите си нощнички и се удивяват.
— Специално качество — прочита гласно Луиза — и шоколадови бонбони с орехи! И нуга!
— Има и битер шоколад! — извиква радостно Лоте. (Защото тя и насън не обича да яде сладки работи.)
Луиза си отчупва от оградата голямо парче шоколад.
— С орехи! — казва тя доволно и се готви да отхапе.
В този миг откъм къщата еква смехът на вещицата! Децата се изплашват. Луиза хвърля шоколада.
А ето че мама вече се задава, тика задъхана през поляната голяма ръчна количка, пълна с хлябове.
— Стойте, деца! — вика уплашено тя. — Всичко тук е отровно!
— Бяхме гладни, мамо!
— Ето ви хляб! Не можах да се измъкна по-рано от издателството.
Тя прегръща децата си, иска да ти отведе със себе си. Ала в тоя миг вратата на къщата от шоколадови бонбони се отваря. Появява се бащата с голям трион, каквито имат дърварите, и вика:
— Оставете децата на мира, госпожо Кьорнер!
— Те са мои деца, господин Палфи!
— Но и мои! — изкрещява в отговор той. И докато се приближава, заявява сухо:
— Ще разполовя децата. С триона. Ще взема половин Лоте и една половинка от Луиза. А също и вие, госпожо Кьорнер!
Близначките скокват разтреперани в леглото.
Мама застава пред кревата, разперила отбранително ръце.
— Никога, господин Палфи!
Но баща им я блъсва настрана и започва да реже леглото откъм горния му край. Трионът скърца така, че ти настръхват косите, и сантиметър по сантиметър разрязва леглото надлъж.
— Пуснете се! — заповядва баща им.
Трионът все повече и повече се приближава до здраво оплетените ръце на сестричките. Ей сега ще се вреже в кожата им.
Мама плаче сърцераздирателно.
Чува се кикотенето на вещицата.
Най-сетне детските ръце се пускат.
Трионът минава между тях и прерязва леглото докрай, докато най-сетне то се превръща в две легла, всяко с по четири крака.
— Коя от близначките искате вие, госпожо Кьорнер?
— И двете, и двете!
— Съжалявам! — казва мъжът. — Трябва да има справедливост. Е, щом вие не можете да решите, аз ще взема тая тук! На мен ми е все едно! И без това не ги различавам!
Той посяга към едно от леглата.
— Коя си ти?
— Луизерл! — викна тя. — Но не бива да правиш така!
— Не! — крещи Лоте. — Не бива да ни разполовявате!
— Я си затваряйте устата! — казва строго мъжът. — На родителите е позволено всичко!
И като тегли зад себе си завързано с въженце едно от леглата, той се отправя към къщата от шоколадови бонбони. Шоколадовата ограда се отваря от само себе си, за да, му стори път.
Луиза и Лоте отчаяно си махат.
— Ще си пишем! — крещи Луиза.
— До поискване — вика Лоте. — „Незабравка“, Мюнхен 18!
Татко и Луиза изчезват в къщата. След това, сякаш пометена, изчезва и самата къща.
Мама прегръща Лоте и тъжно казва:
— Сега двете сме сам-самичкина света! Внезапно тя се взира несигурно в детето.
— Кое от моите деца си ти? Приличаш на Лоте!
— Да, аз съм Лоте!
— Не, изглеждаш като Луиза.
— Да, аз съм Луиза.
Майката уплашено поглежда детето си в лицето и — странно! — проговорва с татковия глас:
— Веднъж плитки, веднъж къдрици. Еднакви носове, еднакви главици!
Изведнъж Лоте вижда, че отляво има плитка, а отдясно — къдрици като Луиза. От очите й потичат сълзи. И тя безутешно промълвя:
— Сега вече самата аз не зная коя от двете съм! Ах, аз, клетата половинка!
Седма глава
Минали са седмици. Пеперл се е примирил с положението. В палачинките няма кокали. Всичко се е променило, особено Рези. Диригентът Палфи преподава уроци по пиано. Госпожа Кьорнер сама се упреква. Ани Хаберзецер изяжда няколко плесници. Една неделна почивка, по-хубава от всичко друго на света.