Минали са седмици от онзи пръв ден и онази първа нощ в непознатия свят сред непознати хора. Седмици, през които всеки миг, всяка случайност и всяка среща можеха да докарат опасност и разкритие. Седмици с твърде много сърцебиене и някое и друго писмо „до поискване“, в което настойчиво се изискваха нови важни сведения.
Всичко премина добре. Намесило се бе изглежда и малко щастие. Луиза „отново“ се научи да готви, учителките в Мюнхен се примириха донякъде с това, че малката Кьорнер се завърна от летуване недотам прилежна, редовна и внимателна, но затова пък толкова по-жива и находчива.
А техните колежки от Виена нямат нищо против това, че дъщерята на диригента Палфи от известно време внимава по-добре и по-добре умее да умножава. Дори вчера в учителската стая госпожица Гстетнер каза доста високопарно на госпожица Брукбаур:
— Извънредно поучително за всяко педагогическо око е да се наблюдава развитието на Луиза, драга колежке. Развитието на една спокойно действуваща сдържана сила от тоя прекомерен темперамент и на една непрестанна жажда за образование, вникваща до най-малки подробности… от тая разюздана веселост и любознателност… това, драга колежке, е нещо единствено по рода си! И не забравяйте едно: тази промяна, тази метаморфоза на характера в по-висша и уравновесена форма стана изцяло от само себе си, без какъвто и да било възпитателен натиск отвън!
Госпожица Брукбаур кимна енергично и отвърна:
— Това самостоятелно разгръщане на характера, този вътрешен стремеж към формата се изразява дори в промяната на Луизиния почерк! Нали аз винаги казвах, че почерк и характер…
Но нека си позволим да не чуем докрай какво е казвала винаги госпожица Брукбаур.
По-добре да чуем с безрезервно възхищение, че Пеперл, кучето на доктор Щробъл, възприе от известно време наново стария си обичай да казва „добър ден“ на малкото момиченце на масата на господин диригента. Впреки че това надхвърля възможностите на кучешкия му разум то се примири с факта, че Луизерл не мирише вече на Лизерл. За хората са допустими толкова много неща защо не и това? Пък и напоследък милото момиченце не яде вече толкова често палачинки, а вместо тях с голямо удоволствие месо. И като се вземе предвид, че в палачинките няма кокали, а в котлетите, напротив, те се срещат дори в отрадно изобилие, двойно по-добре ще може да се разбере защо животното превъзмогна своята сдържаност.
Щом като учителките на Луиза вече забелязват, че у нея е настъпила такава смайваща промяна… какво ли биха казали за Рези, ако познаваха по-добре икономката Рези? Защото — извън всяко съмнение — Рези наистина е станала съвършено друг човек. Може би по начало тя съвсем не е била лъжлива, размъкната и мързелива? А е станала такава само защото е липсвало наблюдателно око, което да следи и вижда всичко.
Откакто Лоте е в тоя дом и меко, ала неотклонно следи, открива и знае всичко, което може да се знае за кухнята и килера. Рези е станала истинска „първокласна сила“.
Лоте убеди баща си да не дава вече домакинските пари на Рези, а на-нея. И до известна степен е смешно, когато Рези похлопва и влиза в детската стая, за да иска пари от деветгодишното дете, което, седнало сериозно на чина си, пише своите домашни упражнения. Тя покорно съобщава какво трябва да се купи, какво ще се поднесе за вечеря и какво е необходимо изобщо за домакинството.
Лоте бързо пресмята разноските, изважда от чина си пари, наброява ги на Рези и вписва сумата в една тетрадка. А вечер на кухненската маса двете съвестно преглеждат сметката.
Дори на бащата прави впечатление, че по-рано домакинството струваше по-скъпо и че сега, макар да дава по-малко пари, на масата — а също и оттатък, в ателието на Ринга — редовно има цветя, и че на улица „Ротентурм“ бе станало наистина уютно. (Тъй като че ли в къщи има жена — помисли неотдавна той! И тая мисъл здравата го изплаши!) Това, че сега той остава по-често и по-продължително на улица „Ротентурм“, прави от своя страна впечатление на госпожица Ирена Герлах, дамата с шоколадените бонбони. И по тоя повод тя поиска от господин диригента, тъй да се каже, обяснение. Разбира се, съвсем предпазливо, защото хората на изкуството са чувствителни.
— Да, знаеш ли? — отвърна той. — Заварих напоследък Луиза да седи пред пианото и да си чука доволно по клавишите. При това пееше някаква малка песничка, беше просто трогателно! Преди човек и с бой не можеше да я закара до пианото!
— После? — запита госпожица Герлах и веждите и се дигнаха чак до косите.
— После ли? — засмя се смутено господин Палфи. — Оттогава започнах да й давам уроци по пиано. Прави й дяволско удоволствие. Всъщност и на мен.