Госпожица Герлах погледна твърде презрително. Защото тя е високо издигната в духовно отношение. След това язвително заяви:
— Мислех, че си композитор, а не учител по пиано на малки момиченца!
По-рано никой не би се решил да каже такова нещо право в лицето на артиста Лудвиг Палфи. А днес той се разсмя като ученик и извика:
— Та аз никога в живота си не съм композирал толкова много, колкото сега. И никога досега нещо толкова хубаво!
— Какво ще бъде то?
— Детска опера — отвърна той.
И тъй, в очите на учителките се беше променила Луиза. В очите на детето се бяха променили Рези и Пеперл. В очите на бащата се е променила улица „Ротейедурм“. Ех, че промени.
Естествено, и в Мюнхен се е променило много нещо. Щом забеляза, че Лоте не е вече такава добра домакиня и не заляга толкова в училище, но затова пък е станала по-подвижна и повесела от преди, майка й се замисли и си каза:
„Луизалоте, ти успя да направиш от едно податливо малко същество домакиня, но не и дете! И ето, достатъчно бе то да прекара едва няколко седмици със своите връстнйчки в планината, на брега на едно езеро, за да се превърне в онова, което винаги е трябвало да бъде: весело малко момиченце което не се вълнува много от своите грижи. Ти постъпи твърде егоистично, засрами се! Радвай се, че сега Лотхен е весела и щастлива! Нека счупи спокойно някоя чиния при миенето! Нека донесе дори писмо от учителката си: «За съжаление вниманието, чувството за ред и прилежанието на Лоте на последък са незадоволителни. Вчера тя пак удари на съученичката си Ани Хаберзецер четири силни плесници. Пръв дълг на всяка майка — колкото и грижи да има — е да предпази детето си от твърде ранното му изгонване от рая на детството!»“
Ето такива и подобни неща говори, сериозно сама на себе си госпорка Кьорнер, а един ден ги каза и на класната наставница на Лоте, госпожица Линекогел:
— Детето ми — рече й тя, — трябва да си бъде дете, а не възрастен дребосък. Предпочитам да бъде весела и поривиста лудетина, отколкото да остане на всяка цена най-добрата ви ученичка!
— Но преди Лоте умееше много добре да съчетава тия две неща — заяви леко обидена госпожица Линекогел.
— Не зная защо не умее вече. Изобщо жена, която работи вън от къщи, не познава добре детето си. Промяната ми изглежда свързана някак си с летуването, но зная и виждам едно: че тя не умее вече да го прави. А това е решаващото!
Госпожица Линекогел оправи енергично очилата си.
— Пред мене, като възпитателка и учителка на вашата дъщеря, са поставени за съжаление други задачи. Аз трябва и ще се опитам да възстановя вътрешната хармония на детето!
— Наистина ли намирате, че малко невнимание в час по смятане или няколко мастилени петна в тетрадката по писане.
— Отличен пример, госпожо Кьорнер! Да, тетрадката по писане! Тъкмо почеркът на Лоте показва до каква степен детето е загубило, бих казала, душевното си равновесие. Но да оставим настрана почерка! Нима намирате, че е редно Лоте да бие съученичките си?
— Съученичките ли? — Госпожа Кьорнер умишлено натърти окончанието. — Доколкото зная, тя е ударила само Ани Хаберзецер.
— Само?
— А тази Ани Хаберзецер наистина си е заслужила плесниците! Нали в края на краищата все трябва да си ги получи от някого?
— Но, госпожо Кьорнер!
— Това едро и лакомо същество, което тайно излива злобата си върху най-малките в класа, не би трябвало да бъде закриляно от учителката.
— Как, моля? Наистина ли? Но аз не зная нищо за това!
— Питайте тогава горката малка Илзе Мерк! Може би тя ще ви разкаже нещичко.
— Но защо Лоте не ми каза нищо, когато я наказах?
Тогава госпожа Кьорнер се, поизпъчи малко и отговори:
— Може би за това и липсва — за да си послужа с вашите думи — достатъчно душевно, равновесие!
Сетне тя се понесе към издателството. За да стигне навреме, трябваше да вземе такси. Две марки и тридесет. Ах, пустите пари!
В събота по обяд мама внезапно стегна раницата и каза:
— Обувай здравите обувки! Заминаваме за Гармиш и ще се върнем чак утре вечер!
Луиза попита малко страхливо:
— Мамичко… няма ли да струва много скъпо?
Тези думи боднаха малко госпожа Кьорнер. Но после тя се засмя:
— Ако не стигнат парите, ще те продам из пътя!
Детето затанцува от задоволство.
— Великолепно! А пък щом вземеш парите, аз пак ще избягам! И като ме продадеш така три-четири пъти, ще съберем толкова, че цял месец не ще има нужда да работиш!
— Толкова скъпо ли струваш?
— Три хиляди марки и единайсет пфенига! Ще си взема и устната хармоника!
Ех, че излет беше — като малини със сметана. През Гармиш и Грайнау стигнаха чак до Баадерското езеро. Сетне до Айбското езеро. Свириха с устната хармоника и пяха на воля. След това се спуснаха надолу през високи гори. През камънак и храсталаци. Намериха горски ягоди. И хубави тайнствени цветя. Петров кръст, който прилича на лилия, и кичеста виолетова тинтява. И мъх, покрит с малки остри гуглички отгоре. И мънички алпийски теменужки, които ухаеха толкова сладко, просто невероятно!