— Не — отвръща господин Габеле.
Сега Лоте пристъпва предпазливо още една крачка напред.
Тя казва замислено:
— Всъщност татко би могъл да се смени с вас! Тогава вие бихте имали по-големи прозорци и повече светлина за рисуване. А пък жилището на татко за композиране би било тук, непосредственодо другото жилище!
Изглежда, че тая мисъл й доставя много голяма радост.
— Би било извънредно практично, нали?
Господин Габеле би могъл да направм редица възражения срещу хода на Лотините мисли Но понеже не бива, той заявява усмихнато:
— Да, наистина би било много практично! Въпрос е само дали и татко ти е на същото мнение. Лоте кимва с глава.
— Ще го питам! Веднага щом свършим!
Господин Палфи седи в ателието си и има гост, по-точно — гостенка. Госпожица Ирена Герлах „случайно“ трябвало да пазарува някъде съвсем наблизо и си казала:
„Я да отскоча за мъничко до горе при Лудвиг!“
Лудвиг е оставил настрана партитурите, върху които драще, и сега бъбри с Ирена. Отначало го е малко, яд, защото мрази до смърт да го нападат тъй, изневиделица, и да му пречат на работата. Ала постепенно у него надделява удоволствието да седи до една тъй хубава дама и почти небрежно да гали ръката и.
Ирена Герлах знае какво иска. Иска да се омъжи за господин Палфи. Той е прочут. И й харесва. И тя му се харесва. Значи, няма кой знае колко големи пречки.
Наистина той дори още не подозира какво щастие го очаква. Но с течение на времето тя внимателно ще му го подскаже. И накрая той ще си въобрази, че сам е стигнал до мисълта за женитба.
Във всеки случай все още има една пречка: това глупаво дете! Но след като Ирена подари на Лувиг едно-две бебчета, всичко ще тръгне тъй, както иска тя, госпожица Ирена Герлах ще съумее да се справи с това сериозно плахо хлапе!
Звъни се.
Лудвиг отваря.
Кой стои на вратата?
Сериозното плахо хлапе! То държи в ръка букет, покланя се леко и казва:
— Добър ден, татко! Нося ти свежи цветя!
След това влиза в ателието, покланя се кратко и пред гостенката, взема една ваза и изчезва в кухнята.
Ирена се усмихва злобничко:
— Като те види човек с дъщеря ти, добива впечатление, че си прд чехъл.
Господин диригентът се засмива смутено.
— Напоследък постъпките й са станали такива едни решителни, а пък… и всичко, което прави, е толкова безупречно… нищо не мога да сторя!
Докато госпожица Герлах свива хубавите си рамене. Лоте отново се появява, на сцената.
Най-напред тя поставя на масата свежите цветя, сетне донася част от сервиз, разпределя чашите и казва на баща си:
— Ще сваря набързо кафе. Нали трябва да почерпим с нещо твоята гостенка!
Татко и гостенката гледат слисани след нея.
„Аз пък смятах, че детето е плахо! — мисли госпожица Герлах. — О, колко съм била глупава!“
След малко Лоте се явява с кафе, захар и сметана, налива като истинска домакиня, пита ще обичат ли още захар, бутва сметаната към гостенката, сетне сяда до татко си и с дружелюбна усмивка казва:
— И аз ще пийна една глътка за компания.
Той и налива кафе и кавалерски пита:
— Колко сметана, госпожице!
Детето се смее.
— Наполовина, господине.
— Заповядайте, госпожице!
— Много благодаря, господине.
Пият. Мълчат. Накрая Лоте подхваща разговор.
— Тъкмо бях при господин Габеле.
— Започна ли да те рисува? — пита баща й.
— Съвсем малко — казва детето.
Още глътка кафе; след това Лоте безобидно добавя:
— Той има много малко светлина. И главно, необходима му е светлина отгоре. Както тук…
— Ами тогава да си наеме ателие с горна светлина — забелязва на място господин диригентът, без дори да подозира, че отива право натам, накъдето го води Лоте.
— И аз му казах така — обяснява спокойно детето. — Но всички ателиета били наети.
„Каква гадинка!“ — мисли си госпожица Герлах. Защото тя също е Евина щерка и вече разбира накъде бие детето. И наистина…
— За композиране всъщност не е нужна горна светлина, нали, татко?
— Не, всъщност не…
Детето поема дълбоко дъх, заглежда се втренчено в роклята си и пита, сякаш тъкмо сега му е дошъл наум този въпрос:
— Ами защо не направиш смяна с господин Габеле, татко?
Слава богу, каза го вече!
Лоте поглежда баща си изкосо отдолу. Очите й боязливо молят.
Бащата гледа полуядосан-полуразвеселен ту към малкото момиченце, ту към елегантната дама, която едва успява да измайстори навреме върху лието си нежно-иронична усмивка.
— Тогава господин Габеле би имал ателие — казва детето и гласът му леко потреперва — с толкова светлина, колкото му трябва. А пък ти би живял съвсем до нас. До Рези и до мен.