Очите на Лоте — ако може човек да се изрази така — са паднали на колене пред погледа на баща й.
— Тогава пак ще бъдеш сам, също като тук. А щом не искаш да си сам, просто ще прекосиш коридора и ще дойдеш при нас. Няма нужда да слагаш дори шапка… А на обед ще можем да се храним в къщи. Когато яденето е готово, ще ти звъним три пъти на вратата… Ще готвим винаги каквото искаш… И пача… А когато свириш на пиано, ще чуваме и ние през стената…
Детското гласче звучи все по-колебливо и накрая замира.
Внезапно госпожица Герлах скоква. Трябва да се прибере колкото може по-скоро в къщи. Как лети времето! Пък и разговорите бяха толкова интересни!
Господин диригентът Палфи изпраща гостенката си навън. Целува ухаещата женска ръка.
— И тъй, до довечера — казва той.
— Може би няма да имаш време?
— Но как така, мила?
Тя се усмихва:
— Може би тъкмо тогава ще се пренасяш!
Той се смее.
— Не се смей предивременно! Доколкото познавам дъщеря ти, тя сигурно е пазарила вече и хамалите!
Роклята на младата дама прошумява гневно надолу по стълбите.
Когато, господин диригентът се връща в ателието, Лоте е започнала вече да мие чашите от кафето. Той изсвирва няколко такта на пианото. Втренчва поглед в надрасканите страници от партитурата.
Лоте се старае много да не трака с чиниите и чашите. След като избърсва и прибира отново всичко в шкафа, тя слага шапчицата на главата си и отива тихичко в ателието.
— Довиждане, татко!
— Довиждане.
— Ще се върнеш ли за вечеря?
— Не, днес не.
Детето кимва бавно с глава и плахо протяга ръка за сбогом.
— Слушай, Лоте, не обичам други да се тревожат заради мен, ако ще да бъде дори собствената ми дъщеря! Аз сам зная кое е най-доброто за мен.
— Разбира се, татко! — казва тя спокойно и тихо.
Все още държи ръката си протегната за сбогуване.
Накрая той все пак стисва ръката й и тогава забелязва, че по ресниците на детето има сълзи.
Бащите трябва да умеят да бъдат строги. Затова той си дава вид, че не е забелязал нищо особено, кимва късо с глава и сяда до рояла.
Лоте се отправя бързо към вратата, отваря я внимателно и… изчезва.
Господин диригентът прекарва ръка през косата си. Само това липсваше още — детски сълзи! А трябва да композира детска опера! Дяволска работа! Как да гледа спокойно човек, като бликат сълзи в очите на такова едно малко дете! Те бяха надвиснали по дългите ресници като капчици роса по тънки стръкчета трева…
Ръцете му удрят няколко тона. Той наклонява глава и се ослушва.
Изсвирва още веднъж последователно тия тонове. Повтаря ги в друга гама. Това е вариация на една весела детска песничка от неговата опера. Променя ритъма. Работи.
Колко полезни били детските сълзи! Да, добре му е на такъв артист. Ще грабне тутакси нотната хартия и ще започне да пише ноти. А накрая ще се облегне необикновено доволен в стола си и ще потрие ръце, защото му се е удало да съчини една тъй прелестно тъжна песен в до-миньор.
Няма ли наблизо някой великан или пък друг някой, който да го потупва от време на време?
Отново са минали седмици.
Госпожица Герлах не е забравила случката в ателието. Тя много добре е разбрала точно какво значи предложението на детето баща му да смени жилището си с художника Габеле: обявяване на война!
В такива случаи у истинската жена няма място за колебание. А Ирена Герлах — колкото и да не може да я понася Лоте — е жена в пълния смисъл на думата. Тя познава оръжията си. Знае как да ги използува. Сигурна е в тяхното действие. И е отпратила безпогрешно всичките си стрели към трептящата мишена — артистичното сърце на диригента.
Всички стрели са попаднали право в центъра. И техните остриета са забити здраво в сърцето на мъжа, на любимия враг. Той просто не знае какво да прави вече.
— Искам да станеш моя жена! — казва той.
Думите му прозвучават като гневна заповед.
Тя погалва косите му, усмихва се и казва подигравателно:
— Добре мили, тогава утре ще облека най-хубавата си рокля и ще отида да поискам ръката ти от дъщеря ти!
Още една стрела се забива в сърцето му. Но този път стрелата е отровна!
Господин Габеле рисуваа Лоте. Изведнъж той отпуска молива и блока и казва:
— Какво ти е днес, Луизерл? Та ти си се намръщила като буреносен облак!
Детето тежко си поема дъх, сякаш върху гърдите му са струпани цяла кола камъни.
— Ах, няма нищо особено.
— Да не е нещо във връзка с училището?
Тя поклаща отрицателно глава:
— То не би било толкова лошо!
Господин Габеле оставя настрана блока.
— Знаеш ли какво, малка скръбнице? Хайде да прекъснем за днес.