Той става.
— Иди да се поразходиш малко. Това докарва други мисли в главата на човека.
— Или пък да посвиря малко на пианото?
— Още по-добре! — казва господин Габеле. — Аз ще слушам през стената. Така и аз ще имам полза.
Тя му подава ръка, прави реверанс и си тръгва.
Господин Габеле гледа замислено след малкото същество. Той знае колко тежко може да потисне мъката детското сърце. Сам той някога е бил дете и за разлика от повечето възрастни не е забравил това.
Когато от съседното жилище се дочува дрънкане на пиано, той одобрително кимва и започва да свири с уста мелодията.
После с един замах смъква платнището от триножника, взема в ръка четката и палитрата, оглежда с присвити очи работата си, и започва да рисува.
Господин Лудвиг Палфи се прибира у дома на улица „Ротентурм“. Стъпалата му се струват двойно по-високи, отколкото друг път. Окачва палтото и шапката си на една закачалка в гардероба.
На пиано ли свири Луиза? Е добре, тогава ще трябва да прекъсне и да го изслуша. Той изпъва сакото си, сякаш отива при директора на операта. После отваря вратата.
Детето вдига поглед от клавишите и му се усмихва.
— Татко! Колко хубаво е, че си идваш! Да ти сваря ли кафе?
Тя скоква от табуретката и тръгва бързо към кухнята.
Той я хваща за ръката.
— Благодаря, не искам! — казва той. — Трябва да поговоря с теб. Седни!
Детето се настанява в широкото кресло, гдето изглежда мъничко като кукла, приглажда с ръце карираната си рокля и вдига към баща си изпълнен с очакване поглед.
Той нервно покашлюва, пристъпва насам-нататък и най-сетне се спира пред креслото.
— И тъй, Луизерл — подхваща той, — касае се за една важна и сериозна работа. Откак майка ти… не е вече тук, аз останах самичък. Цели седем години. Разбира се, не бях съвсем сам… нали ти беше при мене. И още си при мене!
Детето го гледа с широко разтворени очи.
„Какви глупости дрънкам!“ — мисли мъжът. Обзема го ужасен яд срещу самия него.
— С две думи — додава той. — Не искам вече да бъда сам. Нещо ще се промени. В моя, а оттам и в твоя живот.
В стаята е съвсем тихо.
Една муха бръмчи и се опитва да излети навън през стъклото на затворения прозорец. (Всеки човек би могъл да й каже, че това е напълно безсмислено и че така тя само ще разбие насекомовия си череп! Мухите са глупави, но хората — те имат ум, нали?)
— Реших да се оженя пак!
— Не! — произнася високо детето.
Тази едничка дума прозвучава като писък. След това то повтаря тихо:
— Моля те, татко, недей, недей, моля те!…
— Ти вече познаваш госпожица Герлах. Тя много те обича. И ще ти бъде добра майка. Пък изобщо за тебе ще е трудно и лошо да растеш в бъдеще без жена край себе си.
(Трогателно, нали? Малко остава още баща й да почне да твърди, че иска да се ожени единствено и само за да има тя отново майка!)
Лоте продължава да клати отрицателно глава, а устните й се движат, без да произнесат нито звук. Прилича на някакъв автомат, който непрестанно върши едно и също нещо. Просто да те обхване страх!
Ето защо баща й бързо извръща поглед от нея и казва:
— Ще свикнеш с новото положение много по-скоро, отколкото сама предполагаш. Лоши мащехи има още само в приказките. И тъй, Луизерл, знам, че мога да разчитам на теб. Ти си най-разумното мъничко същество на света!
Сетне поглежда часовника си.
— Тъй… А сега — да вървя да корепетирам „Риголето“ с Лузер.
И само след миг той вече е на вратата.
Детето седи като замаяно.
Застанал пред гардероба, горподин Палфи нахлупва шапката върху артистичната, си глава.
В тоя миг откъм стаята се чува писък:
— Татко!
Звучи тъй, като че ли някой се дави. „Никой не може да се удави в стая!“ — мисли господин Палфи и се измъква навън.
Той бърза много. Нали трябва да работи с камерния певец Лузер?
Лоте се е съвзела от своето замайване. Дори в отчаянието тя запазва и доказва практичния си дух. Какво трябва да се стори? Защото ясно е, че трябва да се стори нещо. Татко й в никакъв случай не бива да се ожени за друга жена, никога! Та нали той си има жена! Макар и да не е вече при него. Детето никога няма да се примири с новата майка. Та нали си има майка, своята мамичка, която то обича повече от всичко!
Може би мама би могла да помогне. Но тя не бива да знае. Не бива да научи голямата тайна на двете деца. И още по-малко това, че баща им иска да се жени за тая госпожица Герлах!
И така, остава само един път. И Лоте трябва да тръгне сама по него.
Тя взема телефонния указател. Прелиства го с разтреперани пръсти. „Герлах.“ Няма много хора на име Герлах. „Герлах, Щефан, главен директор на О.О. Д-во «Виенски хотели», ул. «Кобенцъл» № 43.“