Неотдавна татко беше споменал, че бащата на госпожица Герлах притежавал ресторанти и хотели; негов бил и този „Империал“, гдето обядват всеки ден. Значи, улица „Кобенцъл“ № 43.
След като Рези й обяснява как може да се стигне до улица „Кобенцъл“, детето слага шапката, облича палтото си и казва:
— Излизам.
— Какво ще правиш на улица „Кобенцъл“? — любопитствува Рези.
— Трябва да говоря с някого.
— Само не се бави!
Детето кимва с глава и тръгва.
В елегантната стая на Ирена Герлах влиза една камериерка и се усмихва.
— Някакво дете иска да говори с вас, уважаема госпожице. Едно малко момиченце.
Уважаемата госпожица току-що е лакирала ноктите си и маха ръце във въздуха, за да изсъхне по-бързо лакът.
— Дете ли?
— Да. Казва се Луиза Палфи.
— Ах! — въздиша проточеноуважаемата госпожица. — Доведи я горе!
Камериерката изчезва.
Младата дама се изправя, хвърля поглед в огледалото и не може да сподави усмивката си, когато вижда там своето напрегнато, сериозно лице.
„Луиза Милерин идва при леди Мйлфорд“ — мисли си тя развеселена, защото е доста образована, знае и Шилеровата пиеса „Коварство и любов“.
Когато детето влиза в стаята, тя нарежда на камериерката:
— Направи ни шоколад и ни донеси от пълнените вафли!
Сетне се обръща приветливо към гостенката си:
— Колко мило е от твоя страна, че си дошла да ме навестиш! Едва сега виждам колко съм била невнимателна, отдавна е трябвало да те поканя. Няма ли да свалиш палтото си?
— Благодаря! — отвръща детето. — Няма да стоя дълго.
— Тъй ли?
Госпожица Герлах съвсем не изгубва дружелюбното изражение на лицето си.
— Но надявам се, че все пак ще имаш време да седнеш, нали?
Детето сяда на ръба на един стол и не откъсва очи от дамата.
Цялото това положение започва да се струва на госпожица Герлах безкрайно глупаво. Но тя се овладява. Нали все пак това е част от играта, която тя иска да спечели и ще спечели?
— Случайно ли минаваш край нас? — пита тя.
— Не, трябва да ви кажа нещо.
Ирена Герлах се усмихва очарователно.
— Цялата съм превърната в слух. За какво се отнася?
Детето се свлича от стола, застава насред стаята и заявява:
— Татко каза, че вие искате да се ожените за него.
— Така ли каза? — засмива се звънливо госпожица Герлах. — Не каза ли по-скоро, че той река да се ожени за мен? Но това не е толкова важно. И тъй: да, Луиза, татко ти и аз искаме да се оженим. И ние с тебе положително ще разбираме много добре. Твърдо съм убедена в това мислиш ли и ти? Като поживеем известно време заедно, ще видиш, че ще станем най-добрите приятелки! И двете ще се постараем. Дай ръка!
Детето отстъпва крачка назад и казва сериозно:
— Не бива да се жените за татко!
Това хлапе решително прекалява.
— А защо не?
— Защото не бива!
— Това обяснение съвсем не е задоволително — казва рязко госпожицата.
Явно е, че с добро няма да се стигне далеко.
— Значи чисто и просто ми забраняваш да стана жена на баща ти?
— Да!
— Хубава работа!
Младата дама се разсърдва.
— Сега те моля да си вървиш в къщи! Ще си помисля дали да кажа на баща ти за това странно посещение. И ако не му кажа, то ще бъде само за да не поставям сериозни пречки по пътя на нашето бъдещо приятелство, в което все още бих искала да вярвам. Довиждане!
На вратата детето се извръвда още веднъж и казва:
— Оставете ни така, както сме!… Моля ви… моля ви…
След това госпожица Герлах остава сама.
Има един-единствен път: да се ускори женитбата. И сетне детето да се тикне в пансион. Незабавно! Тук може да помогне само строго възпитание посредством чужда ръка.
— Какво искате пък вие?
Пред нея е застанала камериерката с поднос в ръцете.
— Нося шоколада. И пълнените вафли. Къде е момиченцето?
— Махайте се по дяволите!
Господин диригентът няма да дойде за вечеря, тъй като трябва да дирижира в операта. Както винаги в такива случаи Рези прави компания на детето.
— Та ти не ядеш нищо днес! — казва укорно Рези. — И изглеждаш като призрак, просто да се уплаши човек. Какво ти е?
Лоте клати глава и мълчи.
Икономката хваща ръката на детето и изплашено я пуска.
— Та ти имаш температура! Веднага в леглото!
След това, като се вайка и пухти, тя занася изпадналото в пълна апатия същество в детската стая, съблича дрехите му и го настанява в леглото.
— Нито дума на татко! — мълви малкото момиче.
Зъбите му тракат.
Рези натрупва върху него възглавници и заяивки. След това тича на телефона и се обажда на господин доктор Щробъл.
Старият господин обещава да дойде веднага. И той е разтревожен също като Рези.