Тя телефонира и в държавната опера.
— Добре! — отговарят й оттам. — През антракта ще съобщим на господин диригента.
Рези се втурва отново в спалнята.
Детето се мята в леглото си и бълнува объркани, неразбрани неща. Одеялата, възглавниците и пухените завивки са паднали на земята.
Дано само господин докторът дойде по-скоро! Какво трябва да направи човек? Компреси? Но какви? Студени? Горещи? Влажни? Сухи?
През антракта диригентът Палфи, облечен във фрак, седи в гардероба на певицата. Отпиват по глътка вино и приказват по своята работа. Театралните дейци винаги говорят за театър. Това си е така.
Почуква се.
— Да.
Влиза инспициентът.
— Най-сетне ви намерих, господин професоре! — извиква разтревожено старият човек. — Обадиха се по телефона от улица „Ротентурм“. Госпожица дъщеря ви внезапно се е разболяла. Господин доктор Щробъл е уведомен веднага и сигурно е отишъл вече да види болната.
Господин диригентът изглежда бледен.
— Много ти благодаря, Херличка! — казва тио той.
— Дано да не излезе нещо лошо! — обажда се певицата. Малката прекарвала ли е шарка?
— Не — казва той и става. — Извинявай, Мици! — Щом вратата зад него се затваря, той започва да тича. Обажда се по телефона.
— Ало, Ирена!
— Да, мили! Свърши ли вече? Но аз съвсем не съм готова още за излизане!
Той и съобщава набързо онова, което току-що е чул.
Накрая казва:
— Страхувам се, че днес не ще можем да се видим!
— Разбира се. Дано да не излезе нещолошо. Малката прекарала ли е шарка?
— Не! — отвръща той нетърпеливо. — Утре сутринта ще ти се обадя пак.
След това окачва слушалката.
Прозвучава сигнал. Антрактът е свършил. Операта и животът продължават.
Най-сетце операта свършва! Господин диригентът тича нагоре по стълбата на улица „Ротентурм“.
Отваря му Рези. Тя е още с шапка на глава, понеже е ходила на дежурната аптека.
Доктор Щробъл седи на ръба на детското легло.
— Как е? — пита шепнешком бащата.
— Не е добре — отговаря докторът. — Но спокойно можете да говорите и високо. Сложих й инжекция.
Лотхен лежи силно зачервена сред възглавниците и диша тежко. Сгърчила е мъчително лицето, си, сякаш изкуственият сън, който й е наложил старият лекар, й причинява силна болка.
— Шарка ли е?
— Нищо подобно! — изръмжава докторът.
В стаята влиза Рези и смърка сълзите си.
— Свалете най-сетне тая щапка! — казва нервно диригентът.
— А, да, разбира се! Извинявайте.
Тя сваля шапката си и я държи в ръка.
Доктор Щробъл поглежда въпросително и двамата.
— Детето очевидно изживява тежка душевна криза — казва той. — Знаете ли на какво се дължи? Не? Не предполагате ли поне?
— Аз, разбира се, не знам дали това има нещо общо с тази работа, но… днес следобед тя излиза. Защото трябвало да говори с „някого“. А преди да тръгнехме запита как се стигало най-лесно до улица „Кобенцъл“.
— До улица „Кобенцъл“ ли? — пита докторът и поглежда диригента.
Палфи отива бързо в съседната стая и се обажда по телефона.
— Идвала ли е, Луиза днес следобед при теб?
— Да отговаря женски глас. — Но защо ти го разказва?
Той не отвръща, а продължава да разпитва:
— Какво искаше?
Госпожица Герлах се разсмива нервно:
— Нека ти разкаже тя!
— Отговори, моля ти се!
Истинско щастие е, че тя не може да види лицето му!
— Ако го приема буквално, дъщеря ти дойде, за да ми забрани да се омъжа за теб! — отвръща тя раздразнено.
Той промърморва нещо неразбрано й оставя слушалката.
— Какво й е? — пита госпожица Герлах.
След това забелязва, че разговорът вече е прекъснат.
— Такава гадинка! — казва тя полугласно. — Води борбата с всички средства! Ляга й се преструва на болна!
Докторът се сбогува и дава още някои наставления. На вратата диригентът го задържа.
— Какво е на детето?
— Нервна треска… Ще намина пак утре рано сутринта. Лека нощ!
Диригентът отива в детската стая, сяда до леглото и казва на Рези:
— Не сте ми необходима повече. Приятен сън!
— Но по-добре е…
Той я поглежда.
Рези си отива, като все още държи в ръка шапката си.
Той гали малкото горещо лице. Детето се изплашва в трескавия си сън и бясно се хвърля настрана.
Бащата оглежда стаята.
Подредена и затворена, училищната чанта лежи на седалката на чина. До нея седи куклата Кристъл.
Той става тихо, взема куклата, изгасва лампата и сяда отново до леглото.
Сега седи на тъмно и гали куклата, като че тя е дете. Дете, което не се стряска от ръката му.
Девета глава
Снимките на господин Айпелдауер всяват смут. А дали е изобщо Лоте? Госпожица Линекогел става довереница. Прегорели свински ребърца и счупени чинии. Луиза изповядва почти всичко. Защо ли Лоте не отговаря вече?