Главният редактор на „Мюнхенско илюстровано списание“, доктор Бернау, изпъшква:
— Мъртъв сезон, драга! Откъде да вземем актуална картина за корицата, без да крадем?
Госпожа Кьорнер, застанала до неговото писалище, казва:
— „Неопрес“ изпрати снимки ог новата шампионка по брус.
— Хубава ли е?
Младата жена се усмихва.
— За плуване е добра.
Доктор Бернау махва обезкуражено с ръка. След това започва да рови по масата:
— Тези дни получих снимки от някакъв си смешен селски фотограф. Близначета бяха!
Той рови между преписки и вестници.
— Две чудесни малки момиченца! Досущ еднакви! Хей, къде сте, малки госпожички? Публиката винаги харесва такова нещо: Ще сложите някакъв подходящ надпис. Щом като няма нищо актуално, тогава две хубави близнета! А, ето ги най-сетне!
Той е открил плика със снимките, гледа ги и одобрително кима с глава.
— Ще влязат в работа, госпожо Кьорнер!
Подава й снимките.
След известно време доктор Бернау най-сетне вдига глава, защото колежката му не казва нищо.
— Ха! — виква той. — Какво сте застанали като вкаменена, Кьорнер? Събудете се! Или ви прилоша нещо?
— Малко, господин докторе! — Гласът й потреперва. — Вече ми мина.
Тя втренчва поглед в снимките. Прочита адреса на подателя: „Йозеф Айпелдауер, фотограф, Зеебюл край Бюлзее“.
Всичко се върти в главата й.
— Изберете най-подходящата снимка, измислете някакъв текст… такъв, че читателите да пукнат от смях! Вас ви бива за тая работа!
— Все пак може би не е добре да ги поместваме — чува тя гласа си.
— А защо не, уважаема колежке?
— Струва ми се, че снимките не са истински.
— Монтирани едно до друго, а? — Доктор Бернау се смее. — Вие решително давате висока оценка на господин Айпелдауер. Не е чак дотам изпечен! И тъй, бързо на работа, любезна госпожо! За текста има време до утре. Ще ми го донесете да го видя, преди да го предадете за набор.
Той й кимва с глава и се навежда над някаква нова работа.
Тя едва смогва да се добере до стаята си, отпуска се в едно кресло и притиска силно ръце до слепите си очи.
Мислите се въртят лудо в главата й. Нейните две деца! Детското летовище! Ваканцията! Разбира, се! Но защо Лотхен не й е разказала нищо? Защо Лотхен не е донесла снимките? Защото, щом са се фотографирали двете, явно е, че не са го сторили без умисъл. Сигурно са открили, че са сестри! И след това са решили да не казват нищо по този въпрос. Да, разбира се, ясно защо. Господи, как си приличат! Дори и тъй прехваленото майчино око не може да ги различи. О, вие мои двенки, двенки, двенки любими дечица.
Ако доктор Бернау подадеше сега глава през вратата, би видял едно завладяно от щастие и болка лице, по което струят сълзи, сълзи, които омаломощават сърцето тъй, сякаш през очите изтича самият живрт.
За щастие доктор Бернау не подава глава през вратата.
Горпожа Кьорнер се мъчи да се овладее. Тъкмо сега не бива да изпада в малодушие! Какво да се направи? Какво ще стане? Какво трябва да стане? Ще поговоря с Лотхен!
Ледени тръпки побиват майката. Една мисъл разтърсва като невидима ръка цялата й снага:
Дали Лоте е тази, с която тя ще говори?
Госпожа Кьорнер отива в жилището на учителката — госпожица Линекогел.
— Въпросът, който отправяте към мен, е повече от странен — казва госпожица Линекогел. — Дали смятам за възможно вашата дъщеря да не е вашата дъщеря, а някое друго момиче? Позволете, но…
— Не, не съм побъркана — уверява я госпожа Кьорнер и поставя една от фотографиите на масата.
Госцожица Линекогел поглежда снимката, след това посетителката си, след това отново снимката.
— Аз имам две дъщери! — казва посетителката тихо. — Втората живее при бившия ми съпруг във Виена. Тази снимка попадна случайно в ръцете ми преди няколко часа. Не знаех, че децата ра се срещали през ваканцията.
Госпожица Линекогел отваря и затваря уста като шаран върху тезгяха на рибарски магазин. Тя поклаща глава и отстранява фотографията от себе си, сякаш се страхува да не я ухапе. Най-сетне запитва:
— Нима досега и двете нищо не са знаели една за друга?
Младата жена поклаща отрицателно глава:
— Не: Мъжът ми и аз решихме така, защото смятахме, че тъй е най-добре.
— А и вие ли не сте чула вече нищо за мъжа си и за другото си дете?
— Нищо.
— Може би се е оженил повторно?
— Не зная. Не вярвам. Той смяташе, че семейният живот не е за него.
— Такава невероятна история! — казва учителката. — Дали на децата наистина е дошла абсурдната идея да се разменят? Като си представя само тая характерна промяна у Лотхен! И после почеркът, госпожо Кьорнер, почеркът! Главата ми не го побираше! Но това вече обяснява някои неща!