Лотхен лежи апатично в постелята. Тя спи. Спи много. „Слабост“ — каза днес по обед доктор Щробъл.
Господин диригентът седи до детското легло и сериозно се взира в малкото, тясно личице. Няколко дни вече трй не е излизал от стаята. Наредил е да го заместват в дирижирането. Смъкнаха от тавана едно легло за него.
В съседната стая звъни телефонът.
Рези влиза на пръсти в стаята.
— Междуградски разговор с Мюнхен! — прошепва тя. — Питат дали можете да се обадите?
Господин Палфи става тихо и й прави знак да остане при детето, докато той се върне. След това отива тихо в съседната стая.
Мюнхен? Кой може да е? Навярно концертната дирекция „Келер“. Ах, по-добре да го бяха оставили на мира!
Той взема слушалката и се обажда. Връзката е дадена.
— Тук Палфи.
— Тук Кьорнер! — извиква женски глас от Мюнхен.
— Какво? — пита той смаян. — Кой? Луизалоте, ти ли си?
— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?
— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.
— О!
Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.
Сбърчил чело, господин Палфи пита:
— Но не разбирам, как така ти…
— Имахме такова едно предчувствие, аз и… Луиза!
— Луиза ли?
Той се засмива нервно. След това объркан се вслушва:
Слуша все по-объркан. Клати глава. Прекарва съвсем развълнувано ръка през косата си.
Далечният глас съобщава бързо онова, което може да се съобщи при такава трескава бързина.
— Говорите ли още! — осведомява се чиновничката от пощата.
— Да, по дяволите!
Диригентът направо изкрещява тия думи. Човек може да си представи донякъде объркаността, която го е завладяла.
— Какво става с детето? — пита загриженият глас на бившата му съпруга.
— Нервна треска — отговаря той. — Лекарят казва, че кризата вече е минала. Но телесното и душевно изтощение са много големи.
— Добър ли е лекарят?
— Разбира, се! Доктор Щробъл. Познава Луиза от малка. Мъжът се засмива нервно. — Извинявай, сега е Лоте! Значи не я познава! Той въздъхва.
— Оттатък в Мюнхен въздъхва една жена… Двама възрастни не знаят какво да правят. Сърцата и езиците им са схванати. А умовете им? Изглежда че и умовете.
И сред това угнетително, опасно мълчание еква буден детски глас!
— Татенце! Мило, мило татенце! — се носи от далечината. — Тук е Луиза! Здравей, татенце! Да дойдем ли във Виена? Още сега?
Спасителната дума е казана. Леденото угнетение на двамата възрастни се стопява като при южен вятър.
— Здравей, Луизерл! — виква баща й й в гласа му прозвучава копнеж. — Чудесна идея!
— Нали?
Детето се смее щастливо.
— Кога можете да пристигнете тук? — вика той.
Сега прозвучава отново гласът на младата жена:
— Веднага ще се осведомя кога тръгва утре първият влак.
— Вземете самолет! — вика той. — В такъв случай ще пристигнете по-бързо!
„Как мога да крещя така! — помисли внезапно господин диригентът. — Ще събудя детето!“
Когато се връща в детската стая, Рези освобождава привичното му място до леглото и тръгва да излезе на пръсти.
— Рези! — прошепва той. Двамата остават прави.
— Утре ще дойде жена ми.
— Вашата жена?
— Шшт! Не викай толкова силно! Бившата ми съпруга! Майката на Лотхен.
— На Лотхен?
Той усмихнато махва с ръка. Че откъде пък може да знае това Рези?
— С нея ще дойде и Луизерл.
— Как?… Та нали Луизерл лежи тук?
Той поклаща отрицателно глава:
— Не, това е нейната близначка.
— Близначка? — Семейните отношения на господин диригента надхвърлят умствените възможности на клетото същество.
— Погрижете се за ядене! А по въпроса за спането ще поговорим после.
— О, мили бо…! — мърмори тя и се измъква тихо през вратата.
Бащата спира поглед върху изтощеното, задрямало дете, чието чело блести от пот. Той внимателно го изсушава с една кърпа.
Значи, това е другата малка дъщеря! Неговата Лотхен! Какъв героизъм, каква силна воля изпълваха това дете, преди да го надвият болестта и отчаянието! То положително не е наследило тоя героичен дух от баща си. Тогава от кого! От майка си?
Телефонът иззвънява отново. Рези подава глава в стаява:
— Госпожица Герлах!
Без да се обръща, господин Палфи поклаща глава в знак на отказ.
Госпожа Кьорнер взема от доктор Бернау отпуск по „важни, семейни причини“. Тя се свързва по телефона с летището и действително получава за следната сутрин две места в самолета. След това Стяга един куфар само с най-необходимото.
Колкото и къса да е, нощта изглежда безкрайна. Но и нощите, които изглеждат безкрайни, в края на краищата минават.