Когато на другата сутрин, придружен от Пеперл, доктор Щробъл стига до къщата на улица „Ротентурм“, пред нея тъкмо спира едно такси.
От автомобила слиза малко момиченце… и този път Пеперл се хвърля вече като луд върху детето. Той лае, върти се като пумпал, скимти от удоволствие, скача нависоко!
— Здравей, Пеперл! Здравейте, господин докторе!
Господин докторът е тъй слисан, че забравя да отвърне на поздрава. Внезапно той се хвърля върху детето, макар и не тъй грациозно като Пеперл, и крясва:
— Да не си се побъркала съвсем? Веднага да лягаш в леглото!
Луиза и кучето профучават през пътната врата. От автомобила слиза една дама.
— Ще умре това дете! — крещи възмутено докторът.
— То не е детето, за което го смятате вие! — казва любезно дамата. — То е сестра му.
Рези отваря вратата на коридора. Отвън стоят задъханият Пеперл и едно дете.
— Здравей, Рези! — вика детето и се втурва в детската стая заедно е кучето.
Икономката поглежда тъпо подире им и се прекръства. След това по стълбите се задава с пъшкане старият доктор Щробъл. Заедно с него, идва една жена — хубава като картинка. Жената носи, пътнишки куфар.
— Как е Лотхен? — пита бързо тя.
— Мисля, че е малко по-добре — казва Рези. — Позволете ми да ви покажа пътя.
— Благодаря, зная го!
И непознатата изчезва в детската стая.
— Когато дойдете горе-долу отново на себе си — казва развеселено докторът, — помогнете ми да си съблека палтото. Но не бързайте.
Рези се стряска.
— Много извинявайте! — смотолевя тя.
— Днес визитата ми не е толкова бърза — казва търпеливо лекарят.
— Мамичко! — шепне Лоте.
Очите й, големи и блестящи, са се впили в майката като в някакво видение от сънищата и вълшебствата.
Младата жена гали безмълвно горещата детска ръчица.
Коленичила до леглото, тя нежно прегръща треперещото създание.
Луиза хвърля бърз поглед към баща си, който стои до прозореца. След това се заема с възглавницата на Лотхен, изтупва я, обръща я, подръпва чаршафа, за да го оправи. Сега тя е къщовниче. Нали междувременно се научи!
Господин диригентът поглежда скритом към трите — майката и децата й. Децата, разбира се, са и негови. А преди години младата майка беше дори негова млада съпруга! Потънали в забрава дни, забравени часове изплуват отново пред него. Колко отдавна беше то, колко отдавна!
Пеперл лежи като ударен от гръм до единия край на кревата и непрекъснато поглежда ту едното, ту другото малко момиче. Дори малкото му черно, лъсжаво връхче на муцунката потреперва нерешително насам-натам между двете, сякаш и то се колебае какво да прави сега. Да поставиш в такова неудобно положение едно симпатично куче, което обича децата!
Почуква се.
Четиримата в стаята сякаш се събуждат от някакъв странен сън наяве. Весело и както винаги малко шумно влиза господин докторът. Той се спира до леглото.
— Как е пациентката?
— Добре съм! — казва Лотхен и се усмихва изнурено.
— Имаме ли днес най-сетне апетит? — изръмжава той.
— Ако сготви мамичка! — прошепва Лотхен. Мама кимва и отива към прозореца.
— Извинявай, че едва сега ти казвам „добър ден“, Лудвиг!
Господин диригентът стисва ръката й.
— Много ти благодаря, че дойде!
— Но моля ти се! Това беше нещо съвсем естествено. Детето…
— Разбира се, детето! — отвръща той. — И все пак…
— Изглеждаш, сякаш не си спал от дни насам — казва колебливо тя.
— После ще си отспя. Страхувах се за, за детето!
— То скоро ще оздравее! — казва уверено младата жена. — Чувствувам го.
Откъм леглото се носи шепот. Луиза се навежда ниско над ухото на Лотхен:
— Мама не знае нищо за госпожица Герлах. Не бива да го казваме!
Лотхен кимва страхливо.
Докторът не може да ги чуе, защото се занимава с термометъра. Макар че, разбира се, не го изследва с ушите си. Но и да е чул нещо, той умее прекрасно да не прояви и най-малък признак за това.
— Температурата е почти нормална — казва той; — Прескочила си трапа. Хайде да е на добър час, Луизерл.
— Много благодаря, господин докторе! — отговаря със смях истинската Луиза.
— Или може би имате предвид мене? — пита Лотхен, като се смее предпазливо.
Главата още я понаболява.
— Какви интригантки сте ми вие! — изръмжава той. — От най-опасните! Объркахте дори моя Пеперл.
Той протяга ръце и погалва нежно с всяка от своите лапи по една детска главица. След това енергично се изкашля, става и казва:
— Хайде, Пеперл откъсни се от тия две измамни жени!
Пеперл размахва опашка за сбогом. Сетне се долепя до огромните, крачоли на доктора, който тъкмо казва на господин диригента Палфи: