— Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!
Сетне се обръща към младата жена:
— Ще можете ли да останете, докато Луизерл… исках да кажа: докато Лотхен се оправи напълно?
— Навярно ще мога, господин докторе. И аз бих желала.
— Е, добре! — казва старият доктор. — Господин бившият съпруг ще трябва просто да се примири с положението.
Палфи отваря уста.
— Оставете! — казва подигравателно господин докторът. — Артистичното ви сърце ще се облива в кръв, разбира се. Толкова много хора в къщи! Но имайте търпение. Скоро отново ще си бъдете доволно сам.
В добро настроение е днес господин докторът! И отваря толкова бъзо вратата, че на челото на Рези, която подслушва вън, излиза цицина. Тя хваща с две ръце бръмналата си глава.
— Притиснете удареното място с чист нож! — препоръчва той, защото е лекар до мозъка на костите си. — Няма нищо! Този болезен съвет ви се дава безплатно!
Над земята се е спуснала вечерта. И във Виена, както и другаде. В детската стая е тихо; Луиза спи. Лоте спи. Здрав, укрепителен сън.
Госпожа Кьорнер и господин диригентът седяха до преди малко в съседната стая. Говориха за някои неща, но повечето мълчаха. След това той стана и каза:
— Тъй! А сега трябва да вървя.
При това на самия него се стори — впрочем с основание, — че става малко смешен. Като си помисли човек, че в съседната стая спят две деветгодишни момиченца, които той има от хубавата жена, застанала сега пред него, а сам трябва да се измъква като кавалер за танц, когото са оставили на сухо! От собствения си дом! Ако в къщата имаше невидими духове, както в добрите стари времена… как щяха да се смеят те сега!
Тя го изпраща до вратата на коридора.
Тойсе поколеба.
— Ако й стане по-зле… аз съм оттатък в ателието.
— Не се тревожи! — казва уверено тя. — Не забравяй, че имаш да набавяш много сън!
Той кимна с глава.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Докато той слиза бавно по стълбите, тя го повиква тихо:
— Лудвиг!
Той се обръща и я гледа въпросително.
— Ще дойдеш ли утре сутринта за закуска?
— Ще дойда.
След като е затворила вратата и е поставила веригата, тя остава замислена още за миг. Той действително е позастарял. Изглежда вече като истински мъж нейният бивш съпруг!
След това тя отмята назад глава и отива да бди майчински над съня на своите и на неговите деца.
Около час по-късно млада елегантна дама слиза от автомобил пред една къща на „Кертнер Ринг“ и започва да води преговори с навъсения портиер:
— Господин диригентът ли? — мърмори той. — Не зная дали е горе.
— В ателието свети! — казва тя. — Значи тук е! Ето.
Тя пъхва в ръката му пари и бързо минава край него.
Той оглежда банкнотата и се вмъква обратно в жилището си.
— Ти? — пита горе на вратата Лудвиг Палфи.
— Позна! — отбелязва язвително Ирена Герлах и влиза в ателието.
Тя сяда, запалва си цигара, гледа мъжа и чака. Той не продумва.
— Защо се криеш, когато те търся по телефона? — пита тя. — За много красиво ли го намираш?
— Не съм се крил.
— А какво?
— Не бях в състояние да говоря с теб. Не ми беше до това. Детето беше тежко болно.
— Но изглежда, че сега вече е по-добре. Инак щеше да бъдеш на улица „Ротентурм“.
Той кимва.
— Да, по-добре е. Освен това там е жена ми.
— Кой?
— Жена ми. Бившата ми жена. Тя пристигна тази сутрин с другото дете.
— С другото дете? — повтаря като ехо младата елегантна дама.
— Да, те са близначета. Най-напред при мен беше Луизерл. А от края на ваканцията — другото. Но аз изобщо не съм забелязал. Едва вчера научих.
Дамата злобно се смее:
— Майсторски нагласено от твоята разведена съпруга.
— Но и тя го знае едва от вчера! — казва припряно той.
Ирена Герлах иронично свива красиво начервените си устни.
— Положението е пикантно, нали? В едното жилище е жената, за която ти вече не си женен, а в другото онази, за която още не си женен!
Хваща го яд.
— Има още много жилища, гдето седят жени, с които още не съм женен.
— О! — Тя се надига. — Ти можеш да бъдеш и духовит!
— Извинявай, Ирена, нервен съм.
— Извинявай, Лудвиг, аз също.
Трас!
Вратата се затръшва. И госпожица Герлах си е отишла.
След като гледа известно време втренчено вратата, господин Палфи отива до Бьозендорферовия роял, прелиства нотите с детската опера, изважда един лист и сяда пред клавишите.
Известно време той гледа свирепо листа. Сериозен, прост канон в старинна църковна тоналност. След това модулира. От до-миньор на ми-мажор. И бавно, съвсем бавно от парафразата се оформя нова мелодия. Толкова проста и затрогваща мелодия, сякаш я пеят две малки момиченца с ясните си детски гласчета. На една поляна през лятото. Край прохладно планинско езеро, в което се оглежда синьото небе. Онова небе, което е издигнато над всеки разум, чието слънце топли и озарява всички твари, без да прави разлика между добри, лоши и средни.