Единадесета глава
Двоен рожден ден с едно единствено желание по този случай. Родителите се оттеглят на съвещание. Стискай палци! Блъсканица пред дупката на ключалката.
Недоразумения и споразумение.
Известно е, че времето лекува рани — то лекува и болести. Лотхен отново е здрава. Тя отново носи и плитките си, и панделките на плитките. А Луиза, както преди, ходи с предишните си къдрици и ги раздрусва колкото си ще.
Те помагат на мама и на Рези при пазаруване и в кухнята. Играят заедно в детската стая. Пеят заедно, докаго Лртхен — или татко — свири на пианото. Ходят на гости у господин Габеле в съседния апартамент. Или пък водят на разходка Пеперл, когато господин докторът има приемен час.
Кучето се е примирило с двойната Луизерл, като отначало е удвоило способността си да обича малки момиченца, а след това я е разполовило. Винаги трябва да знаеш какво да правиш!
А понякога — да, понякога сестричките страхливо се споглеждат. Какво ли ще стане сега?
На 14 октомври двете момиченца имат рожден ден. Те седят с родителите си в детската стая. На масата се виждат два кръга от по десет запалени свещи. Ядоха торти, приготвени в къщи, и горещ шоколад. А татко изсвири великолепен „Марш за близнаци по случай рожден ден“
Сега той се завъртява на табуретката пред пианото и пита:
— Защо собствено не искахте да ви подарим нещо?
Лотхен поема дълбоко дъх.
— Защото искаме да си пожелаем (нещо; което не може да се купи.
— Е, и какво е то? — пита мамичка.
Сега Луиза на свой ред поема дълбоко дъх. Сетне, разтреперана от вълнение, казва:
— За рождения си ден Лоте и аз желаем от вас да можем отсега, нататък винаги да бъдем заедно!
Най-сетне думите са казани!
Родителите мълчат. Лоте добавя съвсем тихо:
— Тогава цял живот няма да има нужда да ни подарявате нищо. Нито за рожден ден. Нито за Коледа.
Родителите все още мълчат.
— Можете да опитате поне?! — Очите на Луиза са пълни със сълзи. — Ще бъдем послушни, уверяваме ви. Много повече, отколкото сега. И изобщо всичко ще стане много, много по-хубаво.
Лоте кимва.
— Обещаваме. С тежка честна дума и с всичко… — допълва бързо Луиза.
Бащата става от пианото.
— Имаш ли нещо против да поговорим малко в съседната стая, Луизалоте?
— Не, Лудвиг — отвръща бившата му съпруга. И двамата отиват в съседната стая. Вратата се затваря зад тях.
— Стискай палци! — прошепва развълнувано Луиза.
Четири малки ръчички етисват здраво четири малки палеца.
Лоте беззвучно движи устни.
— Молитва ли четеш? — пита Луиза.
Лоте кимва.
Тогава й Луиза започва да движи устни.
„Седни сред нас, Исусе, за да бъде и днеска сладък залъкът ни скъден!“
Лоте тръсва неодобрително плитките си.
— Не подхожда! — прошепва обезкуражено Луиза. — Но нищо друго не ми идва наум.
„Седни сред нас, Исусе, за да бъде и днеска сладък…“
— Ако се откъснем напълно от мисълта за самите нас — казва в тоя миг господин Палфи в съседната стая и е забил поглед в пода, — то без съмнение за децата би било най-добро да не се разделят вече.
— Положително — казва младата жена. — Всъщност не биваше изобщо да ти разделяме.
Той продължава да гледа пода.
— Имаме да поправяме много неща…
След това се поизкашлюва.
— И тъй, съгласен съм ти… ти да вземеш двете деца със себе си в Мюнхен.
Тя се хваща за сърцето.
— Може би — продължава той — ще позволиш да ми гостуват по един месец в годината?
Понеже тя не отвръща нищо, той казва:
— Или три седмици? Или поне четиринайсет дни? Защото, макар в края на краищата ти да не вярваш, много ги обичам и двете.
— Защо пък да не ти вярвам? — чува той нейния отговор. Той свива рамене.
— Много малко доказателства за това съм дал!
— Напротив! Даде ги сега, когато Лотхен беше болна — казва тя. — Но откъде накъде смяташ, че двете ще бъдат щастливи тъй, както ние им го желаем, ако растат без баща?
— Без тебе съвсем не би могло!
— Ах, Лудвиг, наистина ли не забелязваш за какво жадуват децата, но не се осмелиха да го кажат?
— Разбира се, че забелязах! — Той отива към прозореца. — Разбира се, че зная какво искат! — Той нетърпеливо дръпва ръчката на прозореца. — Искат ти и аз да се съберем отново.
— Нашите деца искат да имат баща и майка! Неразумно ли е това? — пита младата жена и го гледа изпитателно.