Госпожица Улрика пристъпва зад Луиза и Труде потупва леко Труде по рамото и казва:
— Седни до Хилда Щурм!
Труде се извръща и иска да отговори нещо:
— Никакви възражения!
Труде свива рамене, става и недоволна гримаса се премества.
Лъжиците тракат. Мястото до Луиза е празно. Удивително е колко много погледи може да привлече към себе си едно празно място.
След това, като по заповед, всички погледи се насочват към вратата. Влязла е Лоте.
— Ето те и тебе най-сетне — казва госпожица Улрика. — Ела да ти покажа мястото!
Тя завежда до масата мълчаливото, сериозно момиченце с плитките. Луиза не вдига поглед, а гневно гълта супата си.
Лоте покорно сяда до Луиза и посяга към лъжицата, макар че гърлото й се е свило съвсем.
Другите малки момичета поглеждат скритом и с голямо любопитство към забележителната двойка. Дори теле с две-три глави не би могло да възбуди по-голям интерес. Устата дебелата, бузеста Щефи е зинала от прекалено напрежение.
Луиза не смогва да се обуздава повече. Пък и съвсем не иска. С всички сили тя ритва под масата Лоте в глезена.
Лоте изтръпва от болка и здраво стисва устни.
На масата за възрастни надзирателката Герда поклаща глава и казва:
— Просто да не ти го побере умът! Две съвършено чужди, момичета, а пък такава прилика.
Госпожица Улрика се обажда замислено:
— Може би са астрологични близначки.
— Това пък какво е? — пита госпожица Герда. — Астрологични близначки?
— Има хора, които си приличат напълно, без да са каквито и да било роднини. Но те са дошли на този свят в една и съща частичка от секундата!
Госпожица Герда измърморва:
— Ах!
Госпожа Мутезиус кимва с глава.
— Четох преди време за някакъв лондонски мъжки шивач, който приличал досущ на английския крал Едуард VII. Приличал му толкова, че просто можело да ги сбъркаш. А на това отгоре шивачът имал същата козя брадичка. Кралят наредил да поканят човека в Бъкингамския дворец и водил дълъг разговор с него.
— И наистина ли излязло, че и двамата са били родени в една и съща секунда?
— Да, по една случайност товй могло да се установи с абсолютна точност.
— И какво станало по-нататък? — пита силно заинтригувана Герда.
— По желание на краля мъжкият шивач трябвало да си обръсне брадата!
Докато останалите се смеят, госпожа Мутезиус гледа замислено към масата, гдето седят двете малки момиченца. След това казва:
— На Лоте Кьорнер да се даде леглото до Луиза Палфи! Трябва да привикнат една с друга.
Нощ е. И всички деца спят. Освен две. Тези две деца са се обърнали с гръб едно към друго, правят се на дълбоко заспали, но лежат с отворени очи и се взират пред себе си.
Луиза гледа сърдито сребърните кръгчета, които луната чертае по леглото й. Внезапно тя наостря уши. Долавя тих, с мъка сподавен плач.
Лоте затиска уста с ръцете си. Какво каза при раздялата майка й?
„Толкова се радвам, че ще прекараш няколко седмици с много други, весели деца! Ти си твърде сериозна за годините си, Лотхен! Прекалено сериозна. Знам, че вината не е у теб. Аз съм причината. Работата ми. Твърде малко време съм в къщи. И когато се върна, съм уморена. А през това време ти не си играла като другите деца, ами си прала, готвила, сложила си масата… Да ми се върнеш сега с хиляди гънчици от смях по бузите си, мое малко къщовниче!“
А ето на, сега тя лежи тук, на това чуждо място, до някакво лошо момиче, което я мрази само защото му прилича.
Тя тихо въздъхва. Иди, че имай гънчици от смях по бузите!
Лоте тихичко хлипа.
Неочаквано малка чужда ръка погалва несръчно косите й.
Лотхен се вцепенява от страх. Дали от страх? Ръката на Луиза продължава, плахо да я гали.
Месецът надниква през големия прозорец на спалното помещение и здравата се изненадва: там лежат едно до друго две малки момиченца, които не смеят да се погледнат. И едното, което до преди малко плачеше, сега съвсем бавно се опитва да докосне галещата ръка на другото.
— Е добре. — казва си старата сребърна луна. — Сега вече и аз мога да заляза спокойно.
И наистина залязва.
Втора глава
За разликата между примирие и мир. Умивалнята като фризьорски салон.
Двойната Лотхен. Труде изяжда плеснцца. Фотографът Айпелдауер и жената на лесничея. Моята майка, нашата майка. Дори госпожица Улрика е подушила нещо.
Остава ли задълго в сила примирието между двете? Въпреки че бе сключено без всякакви преговори и думи? Склонен съм да вярвам, но все пак пътят от примирието до мира е дълъг. При децата също. Или може би не?
Те не смеят да се погледнат — нито когато на другата сутрин се събуждат, нито когато след това се втурват в умивалнята с белите си дълги нощници, нито докато се обличат една до друга пред шкафчетата си, нито докато закусват мляко една до друга на столовете си, нито дори и догава, когато с песни тичат край езерото, а после играят с възпитателките хора и сплитат венчета от цветя. Един единствен път бързите им, бегли погледи се срещат и веднага след това уплашено се зарейват встрани.