— Не, но има и скромни желания, които не могат да се изпълнят!
Той се изправя до прозореца като момче, което е било наказано да стои в ъгъла и от вироглавство не иска да излезе оттам.
— Защо да не е изпълнимо?
Той изненадано се извръща.
— Питаш за това-мен? След всичко, което стана?
Тя го поглежда сериозно й едва забележимо кимва. След това казва:
— Да, след всичко, което стана.
Луиза стои до вратата, долепила очи до дупката на ключалката: Лоте стои до нея и държи пред себе си двата малки юмрука, като стиска палците им.
— О, о, о! — мълви Луиза. — Татко целува мама!
Съвсем против своите навици Лотхен грубичко бутва настрана сестра си и на свой ред втренчва поглед през дупката на ключалката.
— Е? — пита Луиза. — Още ли я целува?
— Не — шепне Лотхен и сияеща се изправя. — Сега мама целува татко!
Близначетата се прегръщат с ликуване.
Дванадесета глава
Господин Гравундер се чуди. Смешният разказ ца директора Килиан. Женитбените планове на Луиза и на Лоте. Първата страница на „Мюнхенско илюстровано списание“. Нова табелка на стара врата. „За добро съседство, господин диригент!“ Загубено щастие може да се навакса. Детски смях и детска песен. „И все близнаци!“
Господин Бено Гравундер, стар опитен чиновник в гражданското отделение на Първи виенски район, извършва едно бракосъчетание, което от време на време, въпреки всичката му обиграност, го изкарва от търпение. Невеста е бившата жена на младоженеца. Две десетгодишни момиченца, които страшно си приличат, са деца на брачната двойка. Единият свидетел, художник, на име Антон Габеде, няма вратовръзка. Затова пък другият свидетел, някой си професор доктор Щробъл, има куче. И кучето вдигна такъв шум в преддверието, дето го бяха оставили, че трябваше, да го докарат вътре и да му позволят да присъствува на бракосъчетанието в гражданското отделение! Куче — свидетел при бракосъчетание! Ама работа, а!
Лотхен и Луиза сядат, благоговейно на столовете си и не се помнят от щастие. Не само са щастливи, но и горди, страшно горди! Защото те самите са станали причина за това великолепно, нечувано щастие! Какво ли щеше да стане с горките родители, ако не бяха децата, а? Е, виждате ли! И съвсем не беше леко да играеш в пълна тайна ролята на съдбата. Приключения, сълзи, страх, лъжи, отчаяние, болест — нищо, съвсем нищичко не остана неизпитано от тях!
След церемонията господин Габеле си шушука нещо с господин Палфи. При това двете артистични натури тайнствено си намигат. Но защо си шушукат й намигат — това знаят само те.
Госпожа Кьорнер, разведена Палфи, омъжена Палфи, дочува своя стар й нов господар и повелител да мърмори: „Рано ли е още?“ След това, като се обръща към нея, той лекичко подхвърля:
— Имам една хубава идея! Знаеш ли какво? Ще отидем с колата най-напред в училището и ще запишем Лоте!
— Лоте? Но Лоте нали от няколко седмици насам…Извинявай, ти, разбира се, си прав!
Господин диригентът поглежда нежно госпожата.
— Така мисля и аз!
Директорът на девическото училище, господин Килиан, се слисва истински, когато диригентът Палфи и неговата жена се явяват да запишат втората си дъщеря, която прилича досущ на първата. Но като стар учител, който е преживял доста не по-малко забележителни неща, той бързо възвръща присъствието на духа си.
След като записват според правилата новата ученичка в една голяма книга, той се обляга удобно назад в креслото на писалището си и казва:
— Като млад стажант-учител веднъж ми се случи нещо, крето трябва да разкажа на вас и на двете момиченца. Тогава беше Великден, в моя клас дойде едно ново момче! Бедно дете, но твърде спретнато и както скоро забелязах, много ученолюбиво. Напредваше добре. Дори за кратко време стана пръв по смятане. Но не винаги! Отначало помислих: „Кой знае накакво може да се дължи това!“ След това си рекох: „Чудно нещо! Понякога смята като по вода и не прави нито грешчица, друг път възприема бавно и на това отгоре бърка!“
Господин директорът на училището нарочно млъква за малко й доброжелателно намига на Луиза и Лоте.
— Най-сетне приложих една особена метода. Почнах да отбелязвам в бележника си кога момчето смята добре и кога зле. И излезе нещо съвсем щуро. В понеделник, сряда и петък той смяташе добре. Във вторник, четвъртък и събота смяташе лошо.
— Гледай ти! — казва господин Палфи.
А двете малки момиченца мърдат любопитно на столовете си.
— В продължение на шест месеца наблюдавах — продължава старият господин. — И все същото! Понеделник, сряда, петък: Добре! Вторник, четвъртък и събота: лошо! Една прекрасна вечер отидох в домана родителите му и споделих с тях моите загадъчни наблюдения. Те се спогледаха полусмутени-полуразвеселени, а след това мъжът каза: „Вярно е това, което, господин учителят е забелязал!“ Сетне сложи два пръста в устата си и изсвири. И ето, от съседната стая дотърчаха две момчета. Двете еднакво големи, а и инак досущ еднакви! „Близнаци са! — каза жената. — Добрият математик е Сеп, другият е Тони!“