Автомобилите потеглят.
Старата жена кимва за сбогом.
Децата се покатерват до татко си на седалището на колата и възхитени гледат снимката на първа страница.
— Този господин Айпелдауер! — казва Луиза. — Така да ни насади!
— А пък ние мислехме, че сме скъсали всички снимки! — казва Лоте.
— Че нали негативите са у него! — обяснява мамичка. — От тях може да превади стотици снимки!
— Добре, че ви нареди така! — установява баща им. — Ако не беше той майка ви нямаше да узнае вашата тайна. И ако не беше той, днес нямаше да има сватба.
Внезапно Луиза се обръща и поглежда назад към операта. Но от госпожица Герлах няма и следа.
Лоте казва на мама:
— Ще напишем писмо на господин Айпелдауер и ще му благодарим!
Обновената съпружеска двойка се изкачва заедно с близначките по стълбата на улица „Ротентурм“. На отворената врата чака вече Рези, празнично облечена, ухилила се с цялото си широко селско лице, и поднася грамаден букет цветя на младата жена.
— Много ви благодаря, Рези! — казва младата жена. — И се радвам, че искате да останете при нас.
Рези кимва енергично и отсечено като човече от куклен театър. След това смотолевя:
— Аз трябваше да се върна в чифлика при господин баща ми. Но нали тъй много обичам госпожица Лотхен!
Господин диригентът се засмива.
— Не сте особено учтива към нас, другите трима, Рези.
Рези свива безпомощно рамене.
Госпожа Палфи й се притичва на помощ.
— Няма да стоим вечно на площадката!
— Моля!
Рези разтваря широко вратата.
— Момент! — казва спокойно господин диригентът. — Трябва да отида най-напред в другото жилище.
Всички освен него се вдървяват. Нима още в деня на сватбата си ще отиде в ателието на „Ринга“? Не, Рези съвсем не се вдървява. Тя дори беззвучно се смее!
Господин Палфи отива до вратата на апартамента на господин Габеле, изважда един ключ и най-спокойно отваря.
Лотхен изтичва към него. На вратата е сложена нова табелка. А на табелката ясно може да се прочете „Палфи“!
— О, татенце! — вика прещастлива тя.
Ето че до нея застава и Луиза, чете табелката, хваща сестра си за яката и започва да танцува с нея някакъв див танец. Цялото старо стълбище се тресе здравата.
— Стига! — вика накрая господин диригентът. — Вървете сега с Рези в кухнята да й помогнете!
Той поглежда часовника си.
— В това време аз ще покажа на мама апартамента. А след половин час ще се храним. Стане ли време, позвънете!
И той повежда за ръка младата жена.
На отсрещната врата Луиза се покланя и казва:
— За добро съседство, господин диригенте!
Жената сваля шапката и палтото си.
— Каква изненада! — казва тихо тя.
— Приятна изненада, нали? — пита той.
Тя кимва.
— Преди да стане мое, то беше старо желание на Лоте — разказва той нерешително. — Габеле разработи до най-малки подробности плана за похода и ръководи битката на колите с мебелите.
— Значи, затова трябваше да отидем най-напред в училището?
— Да. Пренасянето на рояла позабави сражението на мебелните титани.
Влизат в работната стая. На рояла, възкръснала от чекмеджето на писалището, стои снимката на млада жена от минало, незабравено време. Той я обгръща с ръка.
— На третия етаж вляво ще бъдем щастливи и четиримата, а на третия етаж вдясно… аз сам; но стена до стена с вас.
— Толкова много щастие!
Тя се притиска до него.
— Във всеки случай повече, отколкото заслужаваме — казва сериозно той. — Но не повече, отколкото можем да понесем!
— Никога не бих повярвала, че съществува такова нещо!
— Какво?
— Че загубено щастие може да се навакса като пропуснат училищен час.
Той посочва една картина на стената.
От рамката към родителите гледа малко, сериозно детско личице, рисувано от Габеле.
— За всяка секунда на това ново щастие — казва той — трябва да благодарим на нашите деца.
Нагиздена с кухненска престилка, Луиза се е покачила на един стол и закрепя с карфици на стената първата страница на „Мюнхенско илюстровано списание“.
— Хубаво! — казва благоговейно Рези.
Лотхен, също с кухненска престилка, шета усърдно край огнището.
Рези избърсва една сълза от ъгълчето на окото си, подсмърква тихичко и после запитва, като все още стои пред снимката:
— Коя от вас двете всъщност е едната и коя другата?
Малките момиченца се споглеждат смутено. След това вперват поглед в забодената снимка. И отново се споглеждат.
— И тъй… — казва нерешително Лотхен.
— Мисля, че когато господин Айпелдауер ни снимаше, аз седях отляво — казва замислено Луиза.