Напрежението спада едва когато и, двете прихват да се смеят. Не минава дори минута вече цялата зала ехти от многогласен детски смях.
Госпожа Мутезиус сбръчква чело.
— Каква е тази врява?
Тя става и с царствено строг поглед тръгва да види каква е тази страшна глъчка. Но когато се озовава до двете момиченца с плитките, гневът й се стопява като сняг на слънце. И тя пита развеселена:
— Е, коя от вас сега е Луиза Палфи и коя Лоте Кьорнер?
— Не казваме! — отвръща една от двете Лоти и намигва.
Отново еква звънък смях.
— Но за бога! — провиква се със смешно отчаяние госпожа Мутезиус. — Какво ще правим сега?
— Може би — предлага втората Лоте със задоволство, — може би все пак някой ще познае?
Щефи маха ръка във въздуха — също като момиче, което гори от нетърпение да издекламира стихотворение.
— Нека да кажа! — вика тя. — Труде е в един и същи клас с Луиза! Тя да отгатне!
Труде колебливо излиза на преден план, оглежда изпитателно ту едната, ту другата Лоте и клати безпомощно глава. След секунда обаче по лицето й плъзва хитра усмивка. Тя дръпва порядъчно силно плитката на по близко стоящата Лоте — и в следния миг изплющява плесница.
Хванала бузата си, Труде вика възторжено:
— Тази беше Луиза!
С това всеобщото веселие достига връхната си точка.
Луиза и Лоте получават разрешение да отидат в близкото село. „Двойната Лоте“ трябва непременно да бъде увековечена на снимка. За да изпратят снимки у дома! Има да се чудят там!
След първоначалното си смайване фотографът — някой си господин Айпелдауер — свърши добра работа. Направи шест различни снимки. След десет дни пощенските картички ще бъдат готови.
А когато момиченцата си отиват, той казва на жена си:
— Знаеш ли какво? Ще взема накрай да пратя няколко гланцирани копия на някой илюстрован вестник или списание. Понякога списанията се интересуват от такива работи!
Вън, пред ателието му, Луиза разплита „глупавите“, си плитки, защото тази скромна прическа разваля настроението й. И когато разтърсва отново своите къдрици, темпераментът й се възвръща. Тя поканва Лоте на чаша лимонада. Лоте се дърпа. Тогава Луиза казва енергично:
— Ще слушаш! Завчера татко ми изпрати нови пари за харчене. Хайде, тръгвай!
И тъй, те се запътват към лесничейството, сядат в градината, пият лимонада и бъбрят. Има толкова неща за разказване, за питане и за отговаряне, когато две малки момичета току-що са станали приятелки!
Кокошките тичат насам-натам между масите на заведението, кълват тук-там по нещичко и кудкудякат. Старо, ловджийско куче подушва двете посетителки и няма нищо против присъствието им.
— Отдавна ли е умрял баща ти? — пита Луиза.
— Не зная — казва Лоте. — Мама никога не говори за него… а пък не ми се ще да питам.
Луиза кимва.
— И аз никак вече не си спомням мама. По-рано на татковото пиано имаше една голяма нейна снимка. Веднъж той ме свари, когато я гледах. И на другия ден снимката изчезна. Вероятно я е заключил в работната си маса.
Кокошките кудкудякат. Ловджийското куче дреме. Едно малко момиченце, което няма татко, пие лимонада с друго малко момиченце, което няма майка.
— Нали си деветгодишна? — пита Луиза.
— Да — кимва Лоте. — На 14-ти октомври ще навърша десет.
Изведнъж Луиза се изправя като свещ.
— На 14-ти октомври ли?
— На 14-ти октомври.
Луиза се привежда напред и прошепва:
— Аз също!
Лоте се вцепенява като кукла. Зад къщата изкукуригва петел. Ловджийското куче се мъчи да лапне една пчела, която бръмчи около него. През отворения кухненски прозорец се чува да пее жената на лесничея.
Двете деца се гледат в очите като хипнотизирани. Лоте преглъща с мъка и пресипнала от вълнение, пита:
— Ами… къде си родена?
Бавно и колебливо, сякаш се страхува, Луиза отвръща:
— В Линц на Дунава.
Лоте прекарва език по пресъхналите си устни.
— Аз също!
В градината е съвсем тихо. Само върховете на дърветата се полюшват. Може би съдбата току-що е прелетяла над градината и ги е докоснала с крилете си. Лоте казва бавно:
— Аз имам в шкафа снимка на… на мама.
Луиза скача.
— Покажи ми я!
Тя дръпва стола на другото момиче и го повлича след себе си към изхода на градината.
— Гледай ти! — виква възмутено някой. — Що за нови моди?
Това е жената на лесничея.
— Пиете лимонада, а пък не плащате, а?
Луиза се изплашва. Рови с треперещи пръсти в малкото си портмоне, тиква в ръката на жената неколкократно сгъната банкнота и тичешком се връща при Лоте.