— Не исках това да кажа, Нилс.
— Като не искаш да кажеш това, което искаш да кажеш, остави ме най-после на мира — рече Вергов и се хвърли по корем в койката си. — Щом сте ме обявили за герой, дайте ми и мъничко свобода да се порадвам на геройството си!
И койката се залюля от оня тревожещ лекарите смях, който за пръв път изригна в него, когато двамата с Лида гледаха предаването от тържественото посрещане на екипажа на Земята.
Лида не реагира с повече от една разсеяна усмивка на прищявката му да спи в парка. Дисциплинираната и невъзмутимо спокойна бординженерка и планетоложка Лида Мей бе станала доста ленива и разсеяна. Чак след две седмици се отби от алеята, за да види новата му „спалня“, и каза:
— Не си я предвидил за гости, много е тясна.
— Вярно — възтържествува той. — Подсъзнанието ми си знае работата.
— Не разчиташ ли прекалено много на него?
— През целия си живот сме робували на нашия безхуморен астропилотски разум, нека и подсъзнанието вземе за малко думата. Засега отлично се разбираме.
Тя погали стигналите чак до яката му коси, пак разсеяно, без нежност, после пръстите й сякаш се съсредоточиха и влязоха като гребен в брадата му.
— Обрасъл си така, че няма къде човек да те целуне.
— Теб още ти се иска да ме целуваш? — прихна той и космите около устата му затрепкаха.
— И одеве нямах пред вид себе си, когато ти казах, че койката е тясна. Онова момиче пак се обади.
— Какво иска?
— Нито казва, нито се показва на екрана. Но сега се обади оттук, не от Земята. Трябвало непременно да те срещне. По лична работа.
— Отгде знаеш тогава, че е момиче?
— И аз си имам инстинкти.
Нилс хукна отново по алеята; както обикновено, Лида се позадъхваше на две крачки подире му. Така изглеждаха разходките им в парка, щом ги подгонеше нетърпението, натрупало се в телата им из двайсетгодишния обратен път към Земята. След малко той свирепо изпръхтя през рамо:
— Сериозно те подозирам, че си в съюз с лекарите. Какво току ми пробутваш някакви момичета?
— Ако се спреш за малко, ще ти кажа истината.
Спря го не любопитството. Сдържаната Лида не бе му проговорвала така гальовно от години, та нежността на гласа й го удари неподготвен в гърба.
Наблизо имаше пейка, но той седна направо на алеята, в краката й.
— А истината, както й се полага, е жестока, нали? Сядам, да не ме събори.
Погледна я изотдолу в насмешливо очакване и всичко в него се наежи. Халюцинирал ли беше? Лида си стоеше пред него съвсем същата, не по женски спокойна. И съобщението й прозвуча с компютърно спокойствие.
— Нилс, още на две светлинни години оттука аз се примирих с мисълта, че връщането за нас ще означава раздяла.
— Другите разделиха ли се? — Не знаеше, защото съзнателно бе престанал да се интересува от съдбата им.
— Повечето. Но ще го направят всички. Останем ли заедно, ще се превърнем в праисторическо племе сред днешната цивилизация.
— Тогава защо не слезе с тях?
— Не от страх пред раздялата. Вероятно по същите причини, каквито са и твоите. За петдесет години сигурно доста сме се уеднаквили.
— Не сме, не си успяла да ми предадеш коварството си — рече весело той и духна, защото меките косми на мустаците непрекъснато се лепяха по устните му. — На две светлинни години оттука аз не съм и мислил за раздялата.
— Не ставай лицемер — усмихна се тя. — Не си имал време да се сетиш от мечти как на Земята ще наскачат нашите потомки около знаменития Нилс Вергов.
— Както виждаш, направих си едноместна спалня на обществено място.
— Защото си още стреснат, още си…
— А би ли ми обяснила, умна жено, от какво съм стреснат? Но не с думите на докторите, със свои думи!
Тя никога не беше го щадила, не го пощади и сега:
— Страх, Нилс. Обикновен човешки страх. Само че на теб и на милото ти подсъзнание ви е трудно да си го признаете. Защото сте свикнали Ннлс Вергов да бъде винаги най-смелият, най-хладнокръвният, най-най-най…
— Да си ме видяла в полета някой път по-уплашен от другите?
— Сега и за мен Земята е по-страшна.
— Глупости! Там поне има хиляди места, където мога да си вържа койката, без да минава всеки час някой разхождаш се потомък край нея.
Чул приближаващите се стъпки, той рипна от тревата, досадата му се превърна в гняв, загдето инстинктивно бе се съобразил с тия потомци. И хукна отново по алеята, но в слепотата на гнева си тръгна срещу стъпките. Или може би неговото любимо подсъзнание бе избрало тъкмо тази посока. Защото то го и накара да извика едно ужасено: „Зина?“ — преди да се парализира заедно с него.