Хол обяви, че не може да търси лабораторията с тях. Тя и хората й — екип от АБН, които знаеха как да се промъкват през гората и умееха да стрелят — не можеха да проникнат в имението на Пю без съдебна заповед, а нямаха достатъчно основания да поискат такава. Положението щеше да бъде различно, ако Дани беше сигурен, че е бил в имението. Но заради превръзката на очите и отнетия часовник, Дани не можеше да бъде сигурен и за местоположението на лабораторията. Като се прибави и фактът, че съдията би се отнесъл твърде резервирано към показанията на осъден престъпник, ставаше ясно, че получаването на споменатата заповед бе твърде проблематично.
Затова братовчедите трябваше да действат сами. Демарко нямаше никакво желание да търси лабораторията на Пю в компанията на Дани просто защото не вярваше, че точно с негова помощ щеше да разкрие конспирация от национален мащаб.
Хол и един от колегите й ги закараха до северните граници на имението с черен джип чероки. За да стигнат до там, трябваше да преминат през два имота, които не принадлежаха на Пю, и да срежат две телени огради. Демарко отбеляза, че Хол изобщо не изглеждаше притеснена от тези действия.
— Сигурен ли си, че умееш да боравиш с джипиес? — за втори път попита тя, обръщайки се към Дани.
— Сигурен съм. Преди време ми попадна една такава машинка…
Което вероятно означаваше, че бандитите на Тони Бенедето бяха откраднали цял кашон с тези устройства, помисли си Демарко.
— Два дена си играх и знам как действа — добави Дани.
— Добре — кимна Хол и тикна апарата в ръцете му. — Тази червена точка показва сегашното ни местоположение, а стрелката сочи към втория мост. Когато стигнете до него, трябва да търсите пътека. Внимавайте за следи от гуми по тревата. Ясно?
— Естествено — кимна Дани.
Естествено, ама друг път, мрачно въздъхна Демарко. Сякаш братовчед му бе опитен следотърсач, а не жалък нюйоркски бандит, който може да се загуби дори из алеите на Сентръл Парк.
Хол измъкна от скиорското си яке голям пистолет в кобур и го подаде на Демарко.
— Автоматик, четирийсети калибър. Пълнителят побира осем патрона. Елиминира всеки противник, дори да го уцелиш в ръката. Някога да си стрелял с пистолет?
— Стрелял съм — кимна Демарко. И това си беше чистата истина. Преди години беше убил един човек с револвер. Мъжът стреля срещу него и Демарко бе натиснал спусъка машинално, движен от страха. Най-смайващото беше, че го улучи. Но общото време, което беше прекарал с оръжие в ръка, се изчерпваше с някакви жалки минути, а по жив човек беше стрелял само веднъж. Разбира се, той спести тази истина на Хол и делово попита:
— Вдигнат ли е предпазителят?
— Е това вече е върхът! — промърмори агентът, който придружаваше Патси.
— Я го дай тук — протегна ръка тя, хвърляйки предупредителен поглед към колегата си. Демарко се подчини. Пръстите й направиха някакво движение, после пистолетът се върна у него. — Сега предпазителят е вдигнат, а в цевта има патрон. Ако се наложи да го вадиш от кобура, гледай да не си простреляш крака. О, и още нещо… Вероятно в лабораторията ще работят хора.
— Какво?! — извикаха едновременно Демарко и братовчед му.
— Лаборантите на Пю работят нощем, но според нас с прекъсвания.
— Според вас? — вдигна вежди Демарко.
— Точно така. Веднъж на две седмици Пю докарва в имението група общи работници. Те разчистват храсти, режат дървета — ей такива неща. Обикновено нощуват там, най-често в хамбара. Според нас пет-шест от тях са нелегални лаборанти, които в продължение на една или две нощи произвеждат метамфетамин, а после си заминават с автобуса с останалите работници. Последната такава група си е заминала преди два дни. Това означава, че в лабораторията почти сигурно няма хора, но вие все пак трябва да внимавате.
Да внимаваме значи. Добър съвет, няма що, помисли си Демарко, но предпочете да не го казва на глас.
— Това е всичко — заключи Хол. — Ще ви чакаме тук. Ако до разсъмване не откриете мястото, утре вечер ще опитаме отново. Желая ви успех.
— Хей, чакай малко! — извика Дани. — За мен няма ли оръжие? Ами ако в лабораторията все пак има хора…
— Изключено! — отряза Хол. — Не би трябвало да давам пистолет и на братовчед ти. Агенцията за борба с наркотиците няма право да въоръжава цивилни граждани, да не говорим за такива като теб, обвинени в предумишлено убийство!
— Но…
— Никакво „но“! — отсече с каменно лице агентката. — Ако сте в опасност, повикайте ни по радиостанцията. Надявам се да не стигаме дотам, тъй като след това шансовете ни да спипаме Пю ще бъдат нулеви. — На лицето й се мярна нещо като усмивка. — Разбира се, ако той не гръмне лично някого от вас.