— Мръсник! — изкрещя Патси. — Изгубих пет години от живота си да преследвам тоя изрод, а ти си го пуснал! Пуснал си го!
— Съжалявам, Патси, но… Това стана в името на общото благо.
— А защо не ме целунеш по задника в името на общото благо?! — Агентката спря да си поеме дъх, после горчиво промълви: — Ти ме използва, гадно копеле!
След което се обърна и излезе.
Демарко отдавна не се беше чувствал толкова отвратително.
Пресата буквално разкъса покойния Уилям Бродрик, а Махоуни беше възхвален до небесата.
Политиците, които по една или друга причина бяха противници на законопроекта, сега взаимно се потупваха по раменете, благославяйки късмета си. А онези, които го бяха подкрепяли, обвиняваха ФБР в изопачаване на фактите и се заканваха да започнат разследване.
Камарата на представителите подложи на гласуване „Закона на Бродрик“ — вече всички бяха доволни да го наричат така — и го отхвърли с мнозинство от деветдесет и пет гласа.
Махоуни беше доволен.
Ник Файн също, макар и за изненада на мнозина.
Тъй като нямаше право да се кандидатира за нов мандат, губернаторът на Вирджиния назначи Файн на мястото на Бродрик до провеждането на извънредни избори. Направи го прибързано, без да се допитва до хората, с които би трябвало да го обсъди, като наблегна на личните му качества и опит и намекна, че присъствието на двама афроамериканци в Сената едва ли означава някаква скрита игра. Той обяви, че ако Файн бе разполагал с нужните правомощия, зловещият законопроект на Бил Бродрик никога не би видял бял свят.
На по-късен етап Миранда Блум, лобистка и приятелка на Демарко, му съобщи, че неизвестен благодетел е дарил значителна сума на Университета на Вирджиния. Но дарението било направено при условието университетът да осигури на губернатора щатно място. Освен че живеел наблизо, този достоен човек многократно изявявал желание да преподава там след изтичането на мандата му.
58
И изведнъж всичко рухна.
Ден преди момчето да проникне в рафинерията, за да постави зарядите, работниците обявиха стачка.
Той се прокле за проявената небрежност, но тъй като рафинерията беше на сто и шейсет километра от Кливланд, в местните вестници нямаше нито дума за предстояща стачка, а и рафинерията не бе от такова значение, че стачката в нея да бъде важна новина.
Проклети хора! Алчността им не познаваше граници! Дори най-зле платените служители в рафинерията — пазачите и чистачите, живееха по-добре от хората в Африка, Афганистан и Палестина. Те притежаваха автомобили, понякога по два или три, четиричленните им семейства се ширеха в къщи, в които спокойно можеха да живеят по десет-дванайсет души. Харчеха парите си за алкохол и порнографски филми и постоянно ламтяха за още.
Вестниците не пишеха колко ще продължи стачката. От една страна, тя беше удобна за него, защото, ако рафинерията не работеше, нямаше да има и силна охрана. Беше подочул, че охранителите също стачкуват, а на тяхно място са поставени външни, по-неопитни хора. Но имаше и един сериозен проблем — той не знаеше дали при спряло производство в резервоарите ще има достатъчно количество киселина за това, което беше намислил. Не искаше дори да си представи, че трудът им може да отиде на вятъра.
В един интернет сайт прочете, че на мястото на стачкуващите ще бъдат изпратени работници, които не членуват в профсъюзите, но не пишеше кога и дали изобщо ще стане това. В друг материал се намекваше, че преди стачката работниците в рафинерията предприели незаконно забавяне на производството. Той не знаеше какво означава това и дали в резервоарите ще има достатъчно киселина. Не му харесваха неизвестните, които предизвикваше стачката. Ако поставеха нови охранители, те може би щяха да спазват различни процедури по сигурността. Ако докараха нови работници, рафинерията вероятно нямаше да работи с пълен капацитет, а това означаваше по-малко химикали. Не, нещата наистина се объркваха.
Но такава е била волята Божия. Май ще трябва да изчака края на стачката или да потърси друг обект.
Всъщност какво означаваше забавяне с месец-два? Планирането на операцията по насочването на самолетите в кулите на Световния търговски център беше отнело повече от четири години! Изчакването имаше и друго предимство — той не разбираше какво стана с онзи сенатор и неговия законопроект. По всичко изглеждаше, че законопроектът щеше да бъде приет от американския парламент, или както там го наричаха, но после сенаторът внезапно бе убит, а във вестниците се появиха твърдения, че терористичните атаки били организирани не от правоверни мюсюлмани, а от някакъв побъркан наркодилър. Законопроектът нямало да бъде приет, а правителството се извиняваше на мюсюлманите за това, което се е готвело да им причини.