В момента на издаването на тази заповед Демарко бе в леглото до една учителка от Айова. Приятелката му от Кий Уест беше изявила желание да заведе група ученици на посещение в столицата. Никога досега не го беше правила просто защото изпитваше ужас от всякакви екскурзии с двайсетина неуправляеми 12-годишни хлапета. Но тази година, с настъпването на пролетта и пробуждането на живителните сокове, тя изпита непреодолимо желание да се срещне със свой познат, който живееше във Вашингтон — широкоплещест италианец със сини очи, който прие новината с нескрита радост.
Екскурзията не се разви според очакванията им просто защото надзорът на 12-годишни хлапета се оказа денонощна работа. През деня обикаляха всички забележителности, обещани на родителите преди екскурзията. Вечер, след като се приберяха в хотела, Ели трябваше да следи за реда — да не се пуши в стаите, да не се поглъщат забранени субстанции, да не се уврежда хотелското обзавеждане, тъй като щетите трябваше да бъдат поети от училището. И накрая, поради факта че част от малките палавници вече навлизаха в пубертета, тя трябваше да следи дали някое от тях не изпробва репродуктивния си инструмент според обясненията в часовете по сексуално възпитание, които голяма част от родителите искаха да бъдат свалени от учебната програма. Положението стана още по-отчайващо, когато първия ден колегата, който я придружаваше, се разболя от стомашно разстройство с повръщане и се видя принуден да прекарва цялото време в леглото или коленичил пред тоалетната чиния.
Така че срещата им съвсем не бе толкова романтична, колкото бяха очаквали. Нито веднъж не вечеряха само двамата в скъп ресторант, нито танцуваха нежно прегърнати. Демарко всяка вечер отскачаше до хотела на Ели, като, разбира се, внимаваше да не го видят, че влиза в стаята й. Там изпиваха по едно-две питиета, макар че Ели очевидно се нуждаеше от повече, за да възвърне доброто си настроение. После скачаха в леглото. През половината от времето им заедно или някое хленчещо хлапе се обаждаше, за да се оплаче от друго, или от управата на хотела звъняха, за да се оплачат от някоя лудория на децата. През час Ели се обличаше и отиваше да провери дали някой от питомниците й не е изчезнал и дали всички от групата вече са заспали.
Когато мобилният му телефон иззвъня, Демарко лежеше по гръб и изследваше приятната извивка на хълбоците й. Следобед тя си заминаваше за Айова. Той се събуди преди нея, но лежеше, без да помръдва, с плахата надежда, че тя скоро ще се събуди. След което секретарката на Махоуни сухо му нареди да си вдига незадоволения задник и да се яви в кабинета на шефа.
— Направи нещо, за да пипнеш този Линкълн! — извика Махоуни в момента, в който Демарко се настани насреща му.
Отговорът беше предвидим.
— Как да го направя, по дяволите? Дори ФБР не успя, въпреки огромната си машина!
Реакцията на този напълно основателен въпрос бяха няколко дяволити пламъчета в очите на председателя. Демарко ги беше виждал и преди. Те означаваха, че правилата са създадени за хората, но те винаги могат да бъдат нарушавани, защото всяко правило си има изключения. Словесното допълнение означаваше горе-долу същото.
— Предполагам, че Бюрото не постигна успех, тъй като играе по правилата — каза Махоуни. — Това е проблемът на всички държавни организации: никой не проявява желание да нарушава тези правила, да поема рискове. Докато ти…
Изречението остана недовършено, но смисълът беше ясен. Демарко неслучайно заемаше кабинет в приземието на Капитолия, вместо да бъде пълноправен член на председателския екип. Махоуни го беше назначил с презумпцията, че работата му няма да бъде ограничавана от морални скрупули и буквата на закона.
— Какво очаквате от мен, за бога? — гневно попита Демарко. — Може би да му подхвърля компрометиращи улики?