След тези думи Махоуни тресна слушалката.
— Мамка им на тези негодници от Дженкинс Хил! — изруга той.
— Дженкинс Хил? — вдигна глава Демарко.
— Така се е казвал Капитолийският хълм, преди да построят тази сграда и да я напълнят с идиоти — мрачно поясни председателят.
Седна зад бюрото, помълча известно време, докато му мине ядът, и погледна часовника си.
— Я иди да видиш дали нашият човек няма проблеми с охраната — разпореди се той. — Бас държа, че точно това е станало. Досега със сигурност щях да се досетя, ако проклетият Боб Мичъм не беше ми пълнил главата с глупости!
Демарко излезе от кабинета и се насочи към входа за външни посетители, които бяха допускани в Капитолия само с предварително уговорена среща. Обикновено това отнемаше не повече от две минути, стига името на посетителя да фигурираше в съответния списък. Но Демарко подозираше, че специализираната полицейска охрана на Капитолия отново се е престарала, особено по отношение на този посетител.
Човекът, който караше Махоуни да чака, се казваше Хасан Зариф. Джо Демарко не го познаваше лично, но предположи, че това е мъжът с арабски черти и разперени ръце, когото един от полицаите старателно претърсваше. На малка масичка до него бяха подредени личните му вещи: портфейл, ключове, дребни монети и химикалка. В момента друг полицай разглобяваше химикалката — обикновена на вид — с такова внимание, сякаш очакваше да открие вътре някоя ракета земя-въздух. На масичката лежеше и опразнено куфарче с отворен капак, а до него се мъдреха коланът, вратовръзката и обувките на Хасан.
Хасан Зариф беше нисък, но строен и хубав мъж. Черна коса, орлов нос, очи с цвят на карамел — едновременно странни и привлекателни. Явно разгневен от отношението на охраната, той правеше всичко възможно да се въздържа, но всеки момент можеше да избухне.
— Какво става тук, момчета? — попита Демарко.
Полицаят, който обискираше посетителя, извърна глава и погледна към джобчето на сакото му, на което беше окачен пропуск за свободен достъп до сградата. Демарко работеше в Капитолия от доста години, но това ченге му беше непознато. По всичко личеше, че и полицаят не беше наясно със самоличността му.
— Какво обичате, сър? — попита той.
На ризата му беше окачена табелка с името му: Макгуайър.
— Мистър Макгуайър, може ли да разменим две думи насаме? — учтиво попита Демарко.
— Съжалявам, но в момента…
— Макгуайър! — прекъсна го с леден тон Демарко. — В тази сграда работят хора с голяма власт, но вие не сте сред тях. В момента се опитвам да ви спестя някои неприятности. Елате тук веднага!
Макгуайър се обърна към колегата си, който разглобяваше химикалката.
— Наблюдавай го! — махна той към Хасан, а после неохотно се приближи към Демарко. — Е, какво има?
— Човекът, когото разиграваш, е тук по лична покана на Джон Махоуни, председател на Камарата на представителите — хладно го осведоми Демарко. — И трябваше да бъде в кабинета му още преди петнайсет минути.
— Аз просто следвам инструкциите…
— Температурата навън е под нулата, Макгуайър — безцеремонно го прекъсна Демарко. — Но ти работиш на закрито, което не е зле за това време на годината. Мислиш ли, че на Махоуни ще му бъде трудно да ти намери друго, не толкова приятно работно място? В момента председателят очаква този човек, а ти си разполагал с предостатъчно време, за да го провериш. Искам веднага да прекратиш претърсването, да прибереш вещите му в куфарчето и да му се извиниш! Ясно?
Лицето на Макгуайър бавно почервеня. Не толкова, колкото на Махоуни преди пет минути, но достатъчно. Той преглътна ругатните, които очевидно напираха в твърдата му ирландска глава, обърна се към Хасан и отчетливо каза:
— Можете да влезете в сградата, сър. Моля ви да приемете, хм, нашите извинения за неудобството, което ви причинихме с настоящите процедури за сигурност…
Хасан мълчаливо си сложи колана и започна да прибира личните си вещи. Обу обувките си и понечи да завърже вратовръзката си, но после поклати глава и я тикна в джоба си.
— Моля, последвайте ме, мистър Зариф — учтиво рече Демарко. — Ще ви отведа в кабинета на мистър Махоуни.