Тревожеше го и още нещо, но не можеше да определи какво е то.
Най-после се добра до портала и Били вдигна бариерата. Изражението на лицето му бе достатъчно красноречиво: „Къде ходиш, по дяволите?“.
Заведението имаше дансинг на открито и диджей, който пускаше стари рок хитове — за огромно удоволствие на Демарко. За негов късмет в момента се въртеше стара балада на Рой Орбисън. Той притискаше Ели в прегръдките си, а тя очевидно се чувстваше добре. Много му се искаше оттук нататък да пускат само бавни парчета. При тях не изглеждаше толкова недодялан, а освен това държеше в прегръдките си една изключително красива жена.
Беше леко изпотен. Ели — доста повече, тъй като движеше не само рамене, но и други части на тялото си. Прохладният ветрец откъм езерото беше много приятен. В него се долавяше някаква странна миризма. Източникът й най-вероятно беше грозният промишлен обект, покрай който бяха минали на път за ресторанта. Въпреки миризмата ветрецът беше приятен.
Над главата на Ели видя една жена, която много приличаше на Ема — висока, с късо подстригана руса коса. Неволно се запита как ли се справя приятелката му със случая „Идит Бакстър“. Тя беше решила да спаси тази жена. За целта се бе свързала с една своя стара приятелка, вероятно и любовница, която правеше блестяща кариера като психолог в Ню Йорк. И се готвеше да я заведе при Идит, независимо от желанието на Идит. Ема бе стигнала до заключението, че Идит е прекрасен човек, който се нуждае от помощта на приятелите си. По простата причина че нямаше живи роднини. Не по-малко прекрасен човек, Ема беше твърдо решена да й помогне, преди да се е самоубила.
А докато Ема се опитваше да реализира благородната си цел, Демарко танцуваше с красивата жена, с която на другия ден щяха да порят спокойните води на езерото Ери. Харесваше му да кара бързата моторница, която теглеше водните скиори.
— Искаш ли да се прибираме? — прошепна в ухото му Ели. Гласът й прозвуча уморено и секси.
— Познай! — отвърна той.
— Закъсня! — обвинително го погледна мормончето в момента, в който Еди влезе в караулното. — Освен това си пиян!
Еди се бореше с колана на униформата си, от която висяха неизползваният до този момент пистолет и също така неизползван флакон със зашеметяващ спрей. В крайна сметка успя да промуши проклетото нещо през гайката. Ако не отслабна, ще се наложи да сменям колана, мрачно си помисли той.
— Я млъквай! — изръмжа Еди и се обърна към Били: — По пътя насам видях нещо странно.
— Така ли? — иронично попита приятелят му.
— Да, един „Ел Камино“.
— „Ел Камино“ ли? Имаш предвид онези смешни коли, дето…
— Да. Шантавият ми зет има такава. Но тази, която видях…
— Били, твой ред е да патрулираш — обади се мормончето.
— Млъкни, да те вземат мътните! — изкрещя Еди. — Става въпрос за нещо важно! — Обърна се към Били и добави: — Тая кола съм я виждал спряла край оградата поне два-три пъти, преди стачката…
— По време на нашата смяна? — изгледа го Били.
— Да, но това не е всичко. От колата слезе едно момче — кльощаво хлапе с гърбав нос, което ми е познато отнякъде…
— Виждал си го наоколо? — присви очи Били.
— Не знам — въздъхна Еди. — Но съм сигурен, че го познавам. Сега носеше нещо като сак или раница…
— Твърдиш, че си виждал тази кола, как й беше марката… — започна мормончето.
— „Ел Камино“.
— Няколко пъти, винаги по време на нашето дежурство?
— Точно така. А ти си почисти ушите!
— Трябва да докладваме — каза младежът.
— В никакъв случай! — отсече Били.
— Не знам — промърмори Еди, по-скоро на себе си. — Но нещо в това хлапе не ми харесва.
— Трябва да натиснем копчето! — настоя мормончето и Еди се обърна да го погледне. Очите му възбудено блестяха, сякаш току-що беше видял Исус Христос.
— Да не си превъртял, по дяволите? — извика Били.
Всъщност „копче“ нямаше. Това беше част от служебния им жаргон. „Натискане на копчето“ означаваше три телефонни обаждания. Първото до началника на нощната смяна в рафинерията, когото трябваше да уведомят за възможен проблем със сигурността. Той от своя страна щеше да събере хората си и да ги подготви за евакуация. Второто обаждане трябваше да бъде до някой от големите шефове, а третото — до полицията. Компанията имаше договор с местната шерифска служба, според който в случай на проблем със сигурността на рафинерията ченгетата трябва да изпратят няколко патрулни коли с включени лампи и сирени, след което старателно да претърсят района, подпомогнати от охраната.