— Може би не. Но ФБР твърди, че е затънал твърде дълбоко…
Значи този човек е брат на онзи пилот?! — удивено си помисли Демарко.
— Разговарях с Реза три дни, преди… преди да загине — поклати глава Хасан. — Беше много ядосан от това, което става. Законопроектът на Бродрик и предаването „Среща с пресата“. Но това не означава, че е изпаднал в нервна криза. Пет пари не давам за приказките на ФБР.
Махоуни замълча за момент, очевидно объркан.
— Какво искаш от мен, Хаси? — попита най-сетне той. — Знаеш какво е отношението ми към баща ти, но не мога да променя това, което се случи. Може да не харесваш заключенията на ФБР, но тези момчета носят глави на раменете си. А когато става въпрос за нещо толкова важно… Можеш да бъдеш сигурен, че са провели максимално задълбочено разследване.
— Бюрото греши! — отсече Хасан. После, изпреварвайки реакцията на председателя, добави: — Мистър Махоуни, не искам нищо повече от няколко смислени отговора. Искам да знам защо го е направил Реза. Искам да знам за тъй наречените му връзки с Ал Кайда. Искам да знам защо брат ми е убил жена си и децата си. ФБР със сигурност няма да разговаря с мен на тази тема, но на вас няма да откаже.
Няколко минути по-късно Хасан Зариф напусна кабинета на Махоуни, успял да изтръгне обещание да се проучат подробностите около смъртта на брат му. На раздяла председателят правеше отчаяни усилия да измисли нещо успокоително. В резултат се роди следната фраза:
— Непременно ми се обади, ако в болницата не се грижат добре за баща ти.
— Лекарите не могат да му помогнат, сър — беше отговорът. — Той няма желание да живее. Единствено вие можете да му помогнете.
Демарко изчака затварянето на вратата след посетителя и попита:
— Какво искате да направя?
— Проклет да съм, ако знам — изпъшка Махоуни, допълни чашата си с бърбън и отпи голяма глътка. — Но момчето е право за някои неща.
— За кои неща?
— Реза винаги си е бил луда глава, но не мога да си го представя в комбина с терористи. По тази причина ми е любопитно да разбера за какви връзки между него и Ал Кайда става въпрос. А и избиването на семейството… Искам да кажа, че непрекъснато четем за някой откачалник, решил да сложи точка на всичко. Но вместо да се гръмне и нещата да приключат, той решава да ликвидира семейството си или да изтреби колкото може повече непознати. Като онзи шантав тип в Техническия университет на Вирджиния. Такива хора обикновено страдат от психически заболявания или просто са самотни несретници, изгубили връзка с живота. Реза обаче не беше от тях.
Демарко имаше известни резерви относно психическото здраве на Реза Зариф, но предпочете да ги запази за себе си.
— Все пак е избил близките си, шефе — рече с въздишка той. — А вие правилно отбелязахте, че във ФБР не работят идиоти. Доколкото съм запознат, разследването наистина е било…
— Знам, знам — уморено го прекъсна Махоуни.
— И тъй, какво искате да направя? — повтори въпроса си Демарко. — Може би да разговарям с някого от Бюрото?
— Може би — сви рамене председателят. — Пъхни си носа тук-там, но без да споменаваш името ми.
— Не става — спокойно отвърна Демарко. — Вие прекрасно знаете, че ФБР няма да разговаря с мен, ако не ги притиснете.
Махоуни мрачно поклати голямата си глава.
— С бащата на Хасан сме стари приятели, но пресата все още не знае това — въздъхна той. — А аз искам нещата да си останат така. Нямам никакво желание да се боря с банда нахални репортери, които ще поискат да разберат как така съм толкова добър приятел с човек, чийто син решава да паркира самолета си на бюрото на президента. А ако се свържа с Бюрото, пресата моментално ще надуши. Затова ти казвам: иди да поразровиш, но без да намесваш името ми.
— Но как да…
Председателят вече не го слушаше, зает да набира някакъв телефонен номер. Явно беше дошло времето да вгорчи живота на някой друг.