Излязоха на Индипендънс авеню и поеха по обратния път към Капитолия. Отдясно се появи Тайдъл Бейсин. Когато очите му попадаха на лагуната пред Мемориала на Джеферсън, Махоуни неизменно си спомняше за конгресмена от Охайо Уилбър Милс, който, след един хубав запой през 1974-та, беше скочил там в компанията на някаква стриптийзьорка на име Фани Фокс. На младини самият Махоуни беше вършил доста щуротии, но такова нещо не му беше хрумвало никога.
Да, Бродрик и неговият законопроект би трябвало да потънат в забвение, но по стечение на обстоятелствата две неща се оказаха на негова страна. Първо, този човек имаше своите поддръжници и техният брой непрекъснато растеше. По телевизията се въртяха клипове, наподобяващи предизборни лозунги. Най-популярният от тях показваше Бродрик в пленарната зала, изричащ своето вече прочуто пророчество: Всичко е въпрос на време, ако нищо не се промени. Демарко трябва да проучи кой плаща за тези реклами, напомни си Махоуни.
Второто обстоятелство в полза на Бродрик представляваше един наистина сериозен проблем. В момента, в който Реза Зариф — син на стария му приятел — насочи самолета си към Белия дом, Бродрик се превърна в пророк. Той беше човекът, предупредил обществеността за реалната заплаха от страна на всички мюсюлмани, включително и американските граждани. А Реза беше доказал, че е прав.
— Господин председател, сър… Ние, хм, вече сме почти пред Капитолия…
Ченгето спря до тротоара, а Махоуни положи тежката си лапа на рамото му.
— Как се казваш, синко?
— Долън, господин председател.
— Искаш ли да гледаш как на „Редскинс“ им наритват задниците, Долън?
— Не, сър. Всъщност да, сър.
— В такъв случай отскочи до кабинета ми по-късно през деня. Два билета за мача ще те чакат при една приятна дама на име Мейвис. Като фен на „Пейтриътс“ аз съм свикнал на мачове от по-висока класа, но на теб може би ще ти е приятно да изгледаш този мач от ложата на собственика, в компанията на жена си.
5
След като прекара във Филаделфия повече от два месеца, той най-сетне реши да тръгне за Кливланд, където се намираше следващият обект. Но точно тогава онзи побъркан насочи самолета си към Белия дом. На път за автогарата мина покрай малка тълпа, струпала се пред витрината на магазин за електронни стоки.
— О, боже, пак ли?! — простена някаква жена.
Той спря, въпреки че не биваше да го прави. Огромният телевизор на витрината показваше малък самолет, който изведнъж се превърна в огнено кълбо. Над него профуча изтребител, после екранът се изпълни с черен дим, а под него се появи надпис: „Кати, този път нямаме представа кой пилотира чесната. Според високопоставен служител в Пентагона става въпрос за известен адвокат мюсюлманин, но информацията все още не е потвърдена. Това, което знаем със сигурност, е, че този човек се е опитал да разбие самолета си в сградата на Белия дом и е бил свален от изтребител Ф-16 на военновъздушните сили. Президентът е бил евакуиран броени минути преди свалянето на чесната“.
Изправен неподвижно пред огромния екран, той изведнъж усети, че хората се обръщат и го гледат. Сгуши глава между раменете си и побърза да се отдалечи, опитвайки се да запази спокойствие. Някой извика след него, но той не се обърна.
Само няколко секунди му бяха достатъчни да прецени, че точно днес едва ли е разумно да се приближава до автогарата, защото хората ще бъдат нащрек. Върна се в жилището, което беше обитавал през цялото време след проваленото взривяване на балтиморския тунел. Включи телевизора и изгледа всички новинарски емисии. Беше ясно, че заради случилото се ще трябва да отложи пътуването за Кливланд поне за няколко дни.