Можеше да благодари единствено на Бога, че в момента си стои на топло, а не е подложен на мъчения в някоя затворническа килия. През онази нощ в Балтимор беше излязъл да проведе разговор от уличен автомат, но доста се забави, преди да открие работещ телефон — просто защото се намираше в страна, обитавана от животни. А след това се загуби, тъй като познаваше града съвсем бегло. Ако не беше пропуснал завоя, щеше да се окаже в гаража миг преди атаката на ФБР. Но Бог го спаси. Бог е велик!
От подробните репортажи по телевизията разбра как са спипали двамата глупаци. Той им беше заповядал да купуват амониевия нитрат на малки количества, от различни места. Но по неизвестни причини — най-вероятно мързел, небрежност или най-обикновена глупост — нещастниците бяха купили огромно количество тор, което неизбежно беше предизвикало подозрение. Но още по-лошото беше, че самият той беше идентифициран.
От Балтимор замина за Филаделфия, при семейство верни привърженици. Първоначалните му намерения бяха да остане там седмица, най-много две, докато отмине шумотевицата. Но онези глупаци изпяха на полицията за протезата му и ден по-късно всички вестници публикуваха негова снимка — с лошо качество, но достатъчно ясна. Принуди се да обръсне брадата си и да се подстриже, а следващите два месеца прекара в някакво мазе. Принудителният затвор все пак му донесе известна полза, тъй като успя да събере достатъчно информация за едно момче в Кливланд и за едно друго — в Санта Фе. Най-хубавото беше, че научи всички подробности, свързани със следващия обект.
Благодарение на интернет светът действително ставаше свободен.
Най-смайващото нещо след инцидента в Балтимор беше реакцията на сенатор Уилям Бродрик. Те се бяха надявали именно на такава реакция, но не я очакваха след проваленото взривяване на тунела. А днес, след опита на онзи юрист мюсюлманин, всички очакваха приемането на закон, който рязко щеше да усили недоволството на правоверните в САЩ.
Бог да ги благослови.
Нямаше представа дали някой от техните сподвижници не беше помагал на адвоката. Беше наясно, че в страната действат множество клетки, и беше напълно възможно човекът да е бил ангажиран от някоя от тях. Лично той не би избрал точно този адвокат. Той беше твърде възрастен, твърде добре образован, прекалено вписан в американския начин на живот, далеч от представата за усърден мюсюлманин. Може би тяхното ФБР беше право в твърдението си, че човекът просто е превъртял от струпалите се върху главата му неприятности. Но и това не му се струваше особено убедително.
Както и да е. Адвокатът беше подпомогнал тяхната кауза, а и този сенатор им помагаше още повече.
6
Демарко отдавна беше разбрал, че не е лесно да се работи за Джон Махоуни.
В случая председателят можеше просто да се обади във ФБР, да зададе въпросите си за Реза Зариф, след което да им забрани да споменават името му пред представителите на печата. Но това би било прекалено лесно. И директно.
През целия си живот Махоуни не беше правил нищо директно.
Но ако беше различен, той едва ли щеше да ползва услугите на Демарко, осигурявайки му кабинет в приземието на Капитолия — безкрайно далеч от собствения му офис във всяко отношение. Биографията на Демарко и най-вече фактът, че баща му беше работил за мафията, не беше нещо, което политиците искат да видят в резюмето на своите служители. Но то не беше единствената причина да заема сегашната си длъжност. Махоуни просто обичаше да разполага с хора, които на практика не се водеха част от екипа му.
Никакви документи не сочеха, че председателят е пряк работодател на Демарко. Това му даваше огромното политическо предимство, наречено възможност за отричане. Пример в това отношение бяха пликовете с пари, които му носеше Демарко. В случай на нужда Махоуни можеше с чиста съвест да отрече, че се е срещал с онзи, който ги е напълнил, просто защото това отговаряше на истината. Казано иначе, Демарко беше човекът, който изпълняваше желанията на председателя в онези случаи, при които политикът не желаеше да оставя своите отпечатъци — в буквалния или преносния смисъл на думата. А ако станеше така, че Демарко бъде заловен в някаква незаконна дейност, Джон Махоуни със сигурност щеше да отрече, че този човек работи за него.
Естествено, Демарко знаеше защо Махоуни не желае да се тръби за отношенията му със семейството на Зариф, или — според определението на председателя — „за сина на мой приятел от детинство, който решава да паркира самолета си на бюрото на президента“. Репортерите трябваше да се разровят много надълбоко, за да открият връзката между Махоуни и Али Зариф.