Семейството на Али се беше преселило в САЩ отдавна, когато той бил едва десетгодишен. С Махоуни станали близки още като тийнейджъри — Махоуни играел кетчър в гимназиалния отбор по бейзбол, а Али Зариф бил питчър. Фактът, че един ирански младеж овладявал изкуството да хвърля точни пасове, бил поредното доказателство за адаптирането на хората от различни страни към американския начин на живот.
Скоро след като навършил двайсет, Али наел малко магазинче близо до бостънския пазар Куинси и започнал да продава килими, красиви и скъпи килими — персийски, китайски и индийски. Четирийсет години по-късно той вече бил собственик на два големи магазина в района. Когато приятелят му Джон Махоуни направил първия си опит да влезе в Конгреса, Али активно подпомогнал неговата кампания, убеждавайки мюсюлманите в района да гласуват за него. И те действително го направили — всички до един. В същото време Али си останал преуспяващ бизнесмен, който не желаел да бъде в светлината на прожекторите и да изтъква своето спонсорство. Махоуни имаше всички основания да вярва, че приятелството му с Али ще остане тайна — разбира се, ако пресата не узнаеше за посещението на Хасан Зариф в кабинета му или за килимите на Али, които покриваха подовете на бостънското му жилище.
Демарко стигна до заключението, че преди да влезе в контакт с ФБР, трябва да направи предварително проучване за Реза Зариф. На първо място това означаваше да се наведе към купчината вестници, струпани на пода до бюрото му, и да извади броевете на „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ от последните два дни. Разбира се, той вече беше изчел материалите за Реза, но го беше сторил като всеки шокиран гражданин, а не като експерт, получил задачата да открие мотивите зад един терористичен акт.
Не обичаше да работи в своя офис без прозорци и реши, че може да проучи Реза в друга, далеч по-приятна обстановка — близкия бар „Ястребът и гълъбът“, който съществуваше почти от времето на първите подкупи, вземани от политици. Зае едно от високите столчета на бара, поздрави бармана и си поръча мартини. Беше открил, че първото за деня мартини се отразява благоприятно на мисловните процеси — за разлика от следващите, които имаха обратния ефект. Пое чашата и разгърна вестниците пред себе си с намерението да провери какво мислят за Реза носителите на куп награди „Пулицър“.
Нямаше никакво съмнение, че именно Реза е управлявал самолета, свален преди два дни от Въздушната национална гвардия. Машината била обща собственост на Реза и още трима адвокати — всичките християни с бял цвят на кожата. Сутринта преди нападението срещу Белия дом Реза бил забелязан от двама служители на летище „Стафорд“, които го познавали съответно от пет и седем години. Единият от тях го бе видял да се качва в пилотската кабина на чесната.
Десет минути след като пилотът на единия Ф-16 идентифицирал контролния номер на частния самолет, агенти на ФБР били изпратени в семейното жилище в Арлингтън. В къщата намерили мъртви съпругата на Реза и две деца — момче на осем и момиче на единайсет години. Били убити с по един изстрел в главата от 9-милиметров автоматичен пистолет, положен в центъра на масата за хранене като някаква грозна и смъртоносна украса. По него били открити отпечатъците на Реза.
С едно изречение в статията се споменаваше, че в къщата бил открит документ, свързващ собственика й с Ал Кайда, но ФБР щеше да го запази в тайна от медиите. Според Бюрото в него се съдържала класифицирана информация, чието публикуване щяло да застраши други текущи операции. Това беше стандартното обяснение при всички случаи, в които ФБР не желаеше да споделя действията си с обществеността, но въпросът за неговата автентичност беше съвсем друга работа.
Ако Реза Зариф беше ирански гражданин, проникнал в САЩ с фалшиви документи, действията му вероятно биха имали някакъв смисъл — може би поредният радикален мюсюлманин, решил да пожертва себе си и семейството си във великия джихад. Но случаят категорично не беше такъв.
Реза и брат му Хасан бяха американци, родени и израснали в Бостън. Бяха учили в тамошните училища, след което Реза бе постъпил в Бостънския университет и бе учил право. След дипломирането си бе заминал за Вашингтон, където за кратко време работил в Министерството на правосъдието, а после отворил малка частна кантора в Арлингтън, щата Вирджиния, близо до дома си. Голяма част от клиентите му били с близкоизточен произход. Занимавал се бе главно с наследства, завещания, данъци и такси. Бизнесът му процъфтявал.