Това в общи линии беше опростената версия на законотворчеството, предлагана на гимназистите и обществото като цяло.
Но истинският процес бе далеч по-сложен. Той включваше потупване по гърба и смушкване в ребрата, безкрайни компромиси и пазарлъци. Специални мозъчни тръстове изкривяваха фактите „за“ или „против“ даден законопроект в зависимост кой и за какво им плащаше. Лобистите правеха специални голф екскурзии за избрани законотворци, осигуряваха им пиене, жени и пари. Партийните лидери извиваха ръце, давайки да се разбере, че партизанщината е единственият правилен подход; специалните групи по интереси танцуваха около бойния огън и заливаха законодателния орган с порой от заплашителни писма. После политиците отчитаха тези фактори, прибавяха към тях подправката, наречена „наближаващи избори“, вземаха предвид резултатите от социологическите проучвания и накрая отчитаха как тяхното „да“ или „не“ ще се отрази на шансовете им за преизбиране. Едва тогава се стигаше и до самото гласуване.
Всъщност законите приличат на хотдога — никой не иска да знае от какво точно са направени.
— Как ще реагирате, ако законопроектът бъде приет в Сената? — попита Демарко.
— Това няма да стане! — отсече Махоуни.
Той почти никога не грешеше в прогнозите си за поведението на Конгреса по конкретен закон, но в случая пропускаше фактор на име Юсеф Ибрахим Халид.
11
Юсеф Ибрахим Халид беше толкова уплашен, че едва ходеше. Вече беше повърнал веднъж, непосредствено след пристигането си на летище „Ла Гуардия“, но ако в стомаха му беше останало нещо, със сигурност щеше да го направи отново. Крачейки към пункта за проверка, той усети как ризата му подгизва, а по челото му избиват ситни капчици пот. Знаеше, че трябва да изглежда спокоен, но беше безсилен да се овладее. Не можеше да спре нито треперенето на краката си, нито потта, която се стичаше по лицето му.
Беше убеден, че служителите от Управлението за транспортна сигурност ще забележат състоянието му и ще го спрат за проверка. Но съдбата беше решила друго: силна снежна буря в Средния запад беше предизвикала закъснението или отмяната на много полети, въпреки че самолетът на Юсеф не беше сред тях. Тази сутрин летището беше необичайно претъпкано — навсякъде се виждаха дълги опашки от изнервени и нетърпеливи пътници, а силите за сигурност извършваха проверките си през пръсти, за да избегнат допълнителни задръствания. Такава беше Божията воля.
Юсеф остави сака си на гумената лента и бавно се насочи към рамката на металния детектор. Вече беше изпразнил джобовете си от всичко, което би могло да го задейства. Свали дори колана си, който остана в кошчето за боклук до вратата на тоалетната. Всичките му вещи бяха в сака. Очакваше да ги прегледат внимателно, а след това, прочитайки името му, да го дръпнат встрани за по-подробно претърсване. Но това не се случи. Той просто мина през рамката, взе сака си и започна да си обува обувките. Такава беше Божията воля.
Малкият реактивен самолет, който извършваше полети между Ню Йорк и Вашингтон, разполагаше с дванайсет реда седалки — двойни от едната страна на пътеката и единични от другата. Неговото място беше номер осем, единично. На същия ред, но от другата страна на пътеката, седяха жена и русокосо момиченце, което не беше на повече от седем. Той извърна глава, защото не можеше да го гледа.
Докато самолетът се готвеше за излитане, Юсеф затвори очи и се замисли за семейството си. За жена си, за прекрасните си деца. Дали жена му щеше да страда за него? Вероятно не, защото през последните две години се беше държал ужасно с нея.
Самолетът излетя и започна да набира височина над Ню Йорк. Стюардесата включи микрофона и съобщи, че полетът до вашингтонското летище „Роналд Рейгън“ ще продължи по-малко от час.
Докато чакаше лампичката за коланите да изгасне, Юсеф направи безуспешен опит да си спомни някоя молитва от детството. После се изправи, издърпа сака си от багажника над седалките и се насочи към тоалетната в задната част. В самолета имаше още деца. Сякаш нарочно го бяха напълнили с деца!