Кларк беше доста над трийсет, съвсем обикновен на вид, с оредяла коса, метър и седемдесет и седем висок, с десетина килограма наднормено тегло. Видът му не излъчваше заплаха и той прекрасно го знаеше. Затова си бе взел за помощник Уорън Нокс — висок метър и деветдесет як мъжага с напомпани мускули, късо подстригана коса и ниско чело. Лицето му беше зло като на онези закоравели престъпници, чиито тела са покрити с татуировки. Изражението му винаги изглеждаше така, сякаш току-що е успял да потисне кипящата си ярост с цената на огромни усилия. Всъщност Уорън Нокс изобщо не беше агресивен. Кларк беше убил много повече хора от него.
В началото на разпита Омар поиска адвокат. Това предизвика лекото кимане на Кларк. В отговор Нокс сграбчи арестанта за гърлото и го блъсна в стената на килията. Борейки се за глътка въздух, Омар изпита неприятното усещане, че краката му не докосват пода.
— Ако още веднъж чуя думата адвокат, ще си събираш зъбите по пода! — яростно просъска Нокс.
Именно тогава Омар си бе дал сметка за истинското състояние на нещата. А то нямаше нищо общо с това, което беше гледал по телевизията. Нищо общо със сериала „Закон и ред“, в който ченгетата не докосваха арестуваните и спираха да крещят в мига, в който те отказваха да отговарят на въпросите им без присъствието на адвокат. О, не, тук нещата стояха различно. Кларк и Нокс му дадоха да разбере, че няма никакви права. Няма да му позволят да се срещне с никого — нито с адвокат, нито с партньора си, нито с майка си. Тук Омар беше абсолютно сам.
Ако изправеха тези клоуни пред съда, въпросът с потъпканите им граждански права без съмнение щеше да усложни нещата. Правителствените адвокати щяха да избълват купища юридически безсмислици, за да омаловажат вредите, но поне на този етап осъждането на обвиняемите изобщо не беше приоритет. При терористичните нападения в Лондон, Испания и Индия бяха използвани по няколко бомби, избухнали едновременно в различни вагони на метрото. Кларк искаше да знае дали Омар и приятелят му имат съучастници. Ако за целта се наложеше да причини на Омар известен физически дискомфорт, толкова по-зле за Омар.
Омар не беше мигнал вече двайсет и шест часа. Оставяха го почти да заспи, но в мига, в който главата му клюмваше на гърдите, Нокс влизаше с трясък в килията, плясваше го по темето и му заповядваше да застане прав в ъгъла, като провинило се хлапе.
Не му дадоха никаква храна, но за сметка на това го наливаха с кафе. С много кафе. Кофеинът не само го държеше буден, но и опъваше допълнително нервите му, тъй като го вземаше на празен стомах. Да, Омар беше готов. Партньорът му щеше да издържи малко по-дълго, просто защото беше по-тъп от Омар и не притежаваше неговото въображение. Но скоро и той щеше да бъде готов.
Кларк провери външния си вид в огледалото до килията, после отвори вратата и влезе. Настани се срещу арестанта и кротко погледна кървясалите очи и разкривеното от ужас лице.
— Признавам, че ти победи, Омар — промълви той и поклати глава в престорено отчаяние. — Шефът ми е на мнение, че трябва да те изпратим на друго място, където ще бъдеш предаден в ръцете на други, по-добри от мен. До скоро такива като теб ги изпращахме в Гитмо — в Гуантанамо, Куба. Но това място се превърна в нещо като аквариум, Омар. Твърде много псевдолиберали ни дишаха във врата и ни учеха да играем по правилата. Техните правила. Но ние поумняхме, приятелю. Вече никой не отива в Гитмо. Сега такива като теб ги изпращаме на един остров край щата Мейн.
Усмивката на Кларк беше тъжна, сякаш наистина съжаляваше горкия Омар.
— До скоро военните използваха този остров за опити с биологично оръжие. Построили са сграда, в която има и килии. Малки килии, без никакво жизнено пространство, тъй като в тях са държали маймуни. Да, Омар, маймуните, върху които са изпробвали отровите си. Всички те отдавна са мъртви, но клетките са там. Най-хубавото обаче не са клетките, а фактът, че никой не подозира какво става на този остров.
Омар ал-Асад го гледаше втренчено, сякаш търсеше милост. Но той вече беше разбрал, че на Майрън Кларк това чувство му беше чуждо.
— Трябваше да взривим бомбата в тунела към пристанището на Балтимор — глухо обяви той.
След час Кларк знаеше цялата история. Омар ал-Асад и приятелят му Башар Харири бяха мюсюлмани, родени в САЩ. Осемнайсетгодишни, от семейства с ниски доходи, незавършили гимназия, безработни. Не бяха особено религиозни и не се отличаваха от повечето американци на тяхната възраст.