— Здрасти, казвам се Ели. Тук времето е прекрасно, нали?
В устата й тези думи съвсем не прозвучаха банално.
Ели Майърс се оказа прекрасна жена, умна и забавна. Имаше тъмна коса, яркосини очи и усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Плюс две прекрасни трапчинки на бузите. Стройните й бедра изглеждаха отлично под късите панталонки, въпреки че бледата й кожа издаваше, че и тя живее някъде доста по на север от Флорида. Не след дълго Демарко научи, че е учителка от Айова, разведена, без деца. И точно като него беше избягала от мрачната зима на Средния запад, за да се порадва на слънцето. В един момент и двамата се запитаха дали са наред, за да предприемат тази самотна ваканция, след което стигнаха до заключението, че нищо им няма. Още същата нощ си легнаха заедно, същото направиха и през следващите три. А сега, благодаря ти господи, им предстоеше още една, последната.
През деня плуваха и се гмуркаха с шнорхели, а надвечер се разхождаха по брега. Пиеха много, ядяха много и правеха любов, но не чак толкова много. През цялото това време Демарко нито веднъж не си помисли за Джон Махоуни или за Реза Зариф. Нито пък за бившата си жена и онзи гадняр братовчед си.
На първия ден от престоя си той звънна в Ню Йорк и научи, че делото срещу Дани ще влезе в съда най-рано след шест месеца. Дали пък неговият шеф не таеше надежди, че свидетелката на обвинението ще предаде богу дух или ще изгуби паметта си? Или беше решил да й помогне да изгуби паметта си? Всъщност това беше без значение. На Демарко не му пукаше.
Ели излезе от банята. Косата й беше разрошена и мокра, но вече беше облечена с тениска и шорти. Живееха заедно вече три дни, но тя все още се притесняваше да се облича пред него. Отпред на тениската бяха изрисувани ухилен алигатор и розова палма с лъскави апликации по листата. Напълно подходящо облекло за човек, който е на почивка в Кий Уест.
Ели му се усмихна и каза „добро утро“. Демарко отвърна на усмивката й и съобщи, че вече е поръчал закуската — кафе и кроасани. Тя започна да рови в чантичката си за гребен, а той спря поглед на съблазнителното й задниче и се запита дали да не я подмами в леглото. Отдавна беше стигнал до убеждението, че трябва да има някакъв начин времето да спре и завинаги да остане на четвъртия ден от една превъзходна връзка.
В този момент на вратата се почука. Ели отвори и пое таблата от ръцете на момчето, което обслужваше стаите. А после, просто защото се чувстваше прекрасно, го възнагради с прекалено щедър бакшиш. Остави таблата на тоалетната масичка и поднесе кафето на Демарко. После очите й се плъзнаха към вестника, който беше пристигнал заедно със закуската. Заглавието на първа страница гласеше: Терорист, застрелян в самолета за Вашингтон.
— Пак ли тези мръсници! — простена тя.
Ели излезе да пазарува обичайните сувенири, предназначени за сестра й и племенниците й — нещастните душички, които мръзнеха някъде в Айова. Демарко любезно отклони поканата да я придружи. За него обикалянето на магазините беше почти толкова болезнено, колкото ваденето на зъб. Вместо да се влачи след нея по магазините, той се настани на шезлонга и разтвори сутрешния вестник. Първият вестник, който разгръщаше след пристигането си във Флорида.
Изчете трите материала за инцидента в самолета, прескочи уводната статия за законопроекта на Бродрик, а после, обзет от внезапно чувство за вина, че е зарязал случая „Реза Зариф“, набра номера на Джери Хансън в Министерството на вътрешната сигурност. Но Джери не беше на работното си място. Още по-добре, рече си с облекчение той. Никой не може да каже, че не съм се опитал. Явно Хасан Зариф ще трябва да се примири с постъпката на брат си и да приеме версията на момчетата от ФБР.
Настани се в сянката на плажния чадър с питие в ръка и разгърна романа, който беше решил да довърши още тук, във Флорида. До този момент той беше на второ място след секса, но днес Демарко възнамеряваше да отхвърли шестата глава. Мобилният му телефон иззвъня в момента, в който разгърна книгата и започна да я прелиства. Сигурно беше Ели, която обеща да се обади в момента, в който приключи с прегледа на островната икономика. Идеята беше да се срещнат някъде за обяд.
— Здрасти — извика жизнерадостно той.
— Къде си, по дяволите? — троснато попита Махоуни.
— Във Флорида — отвърна Демарко и с неудоволствие долови отчаянието в гласа си. — Забравихте ли, че тази седмица съм в отпуск?