— Не си спомням — безцеремонно отсече председателят. — Вдигай си задника и се прибирай! Искам да проучиш оня тип, който се е опитал да отвлече самолета! Вчера комисията одобри шибания законопроект на Бродрик, който трябва да бъде гласуван от Сената само след две седмици!
— Не разбирам — промълви Демарко. — Има ли някаква връзка между отвличането и Реза Зариф?
— Откъде да знам, по дяволите? — изрева Махоуни. — Нали затова те викам?!
— Ясно — въздъхна Демарко, моментално съобразил, че няма смисъл да спори. Понякога „ясно“ е една много удобна думичка.
Безброй пъти си беше задавал въпроса защо продължава да работи за Махоуни. Беше се сдобил с адвокатската си диплома в деня, в който застреляха баща му, работил за мафията. Това автоматично ликвидира шансовете му да получи работа в някоя от големите адвокатски кантори. На помощ се притече любимата му кръстница леля Кони. Преди години тя беше имала връзка с Махоуни — разбира се, когато и двамата са тежали с двайсетина кила по-малко. Леля Кони безцеремонно беше притиснала председателя да му намери някаква работа и той беше отстъпил. В онова състояние, в което се намираше тогава, Демарко веднага прие, при това с благодарност. Но защо продължаваше да работи за този мръсник след толкова години? Отговорът беше колкото тъжен, толкова и категоричен — Демарко беше човек без шансове на пазара на труда. Когато си юрист без адвокатска практика, когато работиш на парче за някой политик и когато няма как да напишеш името на този политик в резюмето си, възможностите за кариера стават доста ограничени. Но сега разчиташе да получи федерална пенсия — може би най-голямата полза от службата му при Махоуни.
Но независимо от пенсията и шансовете за бъдеща кариера, Демарко нямаше никакво намерение да напусне Флорида. Щеше да си тръгне на другия ден, което пак означаваше съкращаване на почивката с един ден — но не заради заповедта на Махоуни, а поради факта че и Ели се прибираше в Айова. От негова гледна точка опитът за отвличане не се нуждаеше от спешно разследване, въпреки мнението на Махоуни. Нямаше никакви индикации за грешка в разследването на Реза Зариф от органите на ФБР, следователно не можеше да има връзка между Зариф и онзи малоумник, който се беше опитал да отвлече самолета. Но Демарко имаше и друга, по-основателна причина да не бърза обратно за Вашингтон: убеждението на Махоуни, че той щеше да свърши по-добра работа от десет хиляди агенти на Федералното бюро, заети със случая.
И взе съответното решение. Ако председателят отново се обадеше, за да провери дали се е прибрал, той най-безсрамно щеше да го излъже. Щеше да каже, че на моста между Кий Уест и континента е станала тежка катастрофа, заради която е изпуснал самолета; или пък че всички полети от Маями закъсняват заради изключителните мерки за сигурност, или че…
О, майната му, уморено въздъхна той. Ще мисля, когато му дойде времето.
15
Преди да осъществи контакт с момчето, той го наблюдава в продължение на три дни.
През първия го проследи до училището и го изчака да излезе три часа по-късно. В ръката си държеше книги — също като онази сутрин. Запита се защо напуска училището толкова рано.
Момчето се отдалечи на една пряка, но не по посока на дома си. Там остави книгите зад някакъв контейнер за смет, покри ги със стари вестници и се отдалечи.
Продължи да върви без посока, често спирайки да поседне на някоя пейка в парка, на автобусна спирка или просто на стъпалата пред някоя къща. Гледаше в краката си, без да обръща внимание на никого. Беше видимо нещастно, нещо му тежеше на душата. Това беше хубаво.
На другия ден момчето отново захвърли учебниците си в някакъв контейнер — този път директно срещу сградата, в която живееше. Безцелната му разходка продължи пет часа. Не се срещна с никого. На връщане извади учебниците си от контейнера и се прибра у дома. Явно не искаше майка му да разбере, че не ходи на училище.
На четвъртия ден от престоя му в Кливланд се случиха две неща: някакъв мюсюлманин направи опит да отвлече самолет, а самият той осъществи първия си контакт с момчето.
Информацията за отвличането не беше достатъчна, но атентаторът очевидно е имал помощници. Които за нещастие се бяха провалили точно както и неговите помощници в Балтимор. Но не съвсем.
Шейх Осама искаше правоверните в западните страни да се надигнат срещу неверниците. Разбира се, външните атаки като тази на 11 септември щяха да продължат, щяха да загинат още хора. Но това, което се случваше в момента, бе още по-добро. При нападенията в Лондон, Мадрид и Париж бяха участвали мюсюлмани, живеещи в съответните страни, и именно това беше важното. Първо, защото силите за сигурност, и без това прекомерно натоварени, бяха принудени да се обърнат навътре, към собствените си граждани. А това осигуряваше още едно предимство — разследвайки тези граждани, те ги отчуждаваха. Хората вече се третираха според цвета на кожата им. Религията им беше подложена на полицейски репресии, домовете им бяха претърсвани, а в някои случаи — като например с бащата на момчето — животът им беше напълно съсипан. Достатъчен беше фактът, че във Вашингтон почти едновременно бяха проведени две терористични нападения, при това от американски граждани. И въпреки техния провал това беше доказателство, че Бог се вслушва в думите на шейх Осама.