— Крей имал ли е някакви политически възгледи? — попита Демарко.
— Политически ли? — озадачено го погледна Кинг.
— Ами да. Подкрепа за радикални каузи, симпатии към организации за господство на бялата раса. Такива неща…
— Не знам. Но Пю със сигурност има такива пристрастия. Чувал съм нещо из Агенцията, но не си спомням какво.
— За да го науча, ще трябва да разговарям с някой от колегите ти в АБН, така ли?
— Да, с Патси Хол. Тя работи по Пю и го мрази в червата.
Кинг добави, че лично ще го запознае с тази жена, но след седмица, тъй като в момента не била в града.
Замълчаха и изгледаха последния рунд. Когато реферът на ринга най-после реши да прекрати мача, лицето на пуерториканеца приличаше на чиния сурова кайма. Камерата улови в едър план това, което до скоро е било нос, а Демарко си помисли, че не би излязъл на боксов ринг срещу професионален боксьор дори с опрян в челото пистолет.
После той изведнъж престана да вижда ставащото на монитора. Сякаш мозъкът му бе превключил на друга вълна. Опрян в челото пистолет.
Дявол да го вземе! Страшно много му се искаше да приключи тая история около Реза Зариф, но изведнъж си даде сметка, че трябва да направи още нещо във връзка с нея: да замине за Ню Йорк и да се срещне със съпругата на Юсеф Халид.
Надигна се от масата, но Кинг го помоли да остане още малко. Не бил готов да се прибере при съпругата си и трите си буйни деца. Не му беше особено трудно да го убеди, защото Демарко нямаше да приготвя кой знае какъв багаж, преди да тръгне към летището.
Той изпи пет-шест бири в компанията на приятеля си, правейки отчаяни опити да гледа в три екрана едновременно. На единия започна поредният боксов мач, вторият предаваше хокей от Торонто, а на третия течеше някакъв турнир по голф в Сан Диего. Синьото калифорнийско небе и стройните палми му напомниха за Кий Уест, а споменът за Кий Уест го върна към Ели.
Демарко се събуди късно с ужасен махмурлук. От бирата винаги му ставаше зле. Защо изобщо я пиеше, по дяволите? Отговор на този въпрос дава великият Джон Уейн: Понякога човек прави това, което трябва.
Хвана следобедния полет за Ню Йорк и отиде да пренощува в апартамента на майка си в Куинс. На следващата сутрин, прогонил последните бирени пари от главата си благодарение на вечерята на мама, той се събуди с избистрен поглед и изпълнен с енергия да покори света.
Взе такси до жилищна сграда в квартал Астория в Бруклин. Вратата му отвори огромна намръщена чернокожа жена, облечена в оранжев халат.
— Вие ли сте мисис Халид? — попита Демарко.
— Не — отвърна жената. — А вие кой сте? Репортер или полицай?
Говореше английски със силен, но разбираем акцент. Демарко нямаше представа кой бе майчиният й език.
— Нито едното, нито другото, госпожо — отвърна той, показа документите си и добави, че работи за Конгреса на САЩ.
Жената хвърли бегъл поглед на картата, после спря очи върху лицето му. Физиономията й наистина беше от онези, които плашеха до смърт малките дечица.
— Какво искате?
— Искам да поговоря с мисис Халид. Трябва да й задам няколко въпроса.
— За какво?
— Тук ли е, или не? — хладно попита той. Това женище започваше да го изнервя въпреки очевидното си предимство в теглото.
Въпросната особа постоя още известно време като някакъв неодушевен предмет, после неохотно се отмести от рамката на вратата и го пусна да влезе. На канапето в малката всекидневна седеше друга чернокожа жена. На главата й имаше забрадка, а под полите на развлечен сив пеньоар се виждаха крачолите на джинси. Край нея се бяха настанили две момиченца и едно момченце, на възраст между две и осем. И трите деца имаха огромни блестящи черни очи.