Мустафа Ахмед бе пристигнал преди трийсет години от Пакистан, а преди двайсет бе получил американско гражданство. Според пресата той никога не бе членувал в политически организации, рядко се бе появявал и в кварталната джамия. Интересите му се ограничавали в областта на футбола. Бе закупил скъп кабелен пакет, за да може да гледа международни мачове от всички краища на света, три пъти си бе вземал отпуск, за да присъства на световни първенства. Никога не се бе женил, но имаше голямо семейство — трима братовчеди и цял куп племенници, които глезел безобразно.
След опита за взривяване на бомба в Капитолия от ФБР обискирали дома му и открили папка със специализирана литература — главно свалени от интернет памфлети, статии и книги, подкрепящи каузите на радикалния ислям. Приятелите и членовете на семейството му категорично заявили, че никога досега не са виждали подобна литература, нито пък са чували Мустафа да подкрепя политиката на терористи от Ал Кайда. Те единодушно твърдели, че той се е интересувал само от футбол и нямал нищо общо с политиката.
Също така единодушно признавали, че Мустафа бил много емоционален, лесно се обиждал и постоянно недоволствал. Месец преди инцидента в Капитолия той загубил дело за пътен инцидент, което според собствените му думи се дължало на религиозното предубеждение на съдията. Колата му била ударена странично от човек с бял цвят на кожата, който заявил в съда, че Мустафа минал на червено. Мустафа се заклел, че светофарът светел зелено, но съдията взел страната на белия. В резултат Мустафа бил изхвърлен от съдебната зала, защото се разкрещял и започнал да обижда съдията, наричайки го „глупак и лицемер“.
Приятелите му признали, че бил много ядосан, но категорично изключили вероятността това дело да е повлияло на решението му да взриви Капитолия. ФБР обаче установило, че съдебното решение оказало силно влияние върху живота на Мустафа. Таксиметровата компания, за която работел, представлявала организация без особени правила, в която работели предимно временни работници със собствени автомобили. Застраховките се плащали от самите водачи, а не от компанията. По неустановени причини Мустафа пропуснал поредната вноска и не получил пари, с които да ремонтира своето такси и колата на другия участник в инцидента. А това означавало, че не става въпрос само за едно изгубено дело. Той не бил работил в продължение на цял месец и нямал средства за препитание. А различните кредитни институции го притискали да погаси дълговете си.
И тук, както в случая с похитителя на самолета Юсеф Халид, ФБР подозирало, че Мустафа има съучастници. Някой бе дал на Халид пластмасовия пистолет, който безпроблемно качил на борда; някой бе дал на Мустафа бомбата, направена от отделни блокчета C-4. Според ФБР тази бомба не бе експлодирала по чиста случайност — една от жичките към детонатора се бе оказала откачена, вероятно когато Мустафа е обличал шлифера си. Но някой бе направил бомбата и това едва ли е бил Мустафа.
ФБР имаше конкретни доказателства за участието на терорист от Ал Кайда в опита за взривяването на пристанищния тунел в Балтимор. Те бяха убедени, че такова участие има и в акциите на Мустафа Ахмед и Юсеф Халид, но все още нямаха конкретни доказателства. Съпоставката на фактите обаче беше категорична — литературата в дома на Мустафа, недоволството му от съдебната система, сложната за изработка бомбена жилетка, финансовите му проблеми. Във ФБР бяха убедени, че той бе имал мотив да извърши терористичния акт в Капитолия, активно подпомогнат от някоя радикална групировка.
Но истинският проблем не бе Мустафа, а човекът, който го бе застрелял, сподели с въздишка Демарко.
Казваше се Роли.
— Роли? — вдигна вежди Ема.
— Да — кимна Демарко. — Пълното му име е Роланд, но всички му казват Роли.
Роланд Патерсън беше нисък и дебел, с болни крака и вечно учудено изражение на лицето. Охраняваше входа на Капитолия, насочвайки посетителите към металния детектор. При включване на алармата ги караше да вадят монетите и ключовете от джобовете си. С това се изчерпваха служебните му задължения.
— Никога не съм разговарял с него, но го виждам всяка сутрин преди работа — поясни Демарко. — Един поглед и ти е ясен. Другите полицаи се мотаят наоколо и си подхвърлят закачки, които през по-голямата част от времето са насочени към него. Той е от хората, които винаги са обект на закачки — най-вече заради учуденото и объркано изражение на лицето си.