В друго телевизионно предаване (те научаваха толкова много от американските медии, че създаването на разузнавателен апарат беше почти излишно) се обсъждаше уязвимостта на рафинериите и химическите заводи по отношение на нападения от всякакъв вид, особено терористичните. И те наистина бяха уязвими. Предвид това, което се съхраняваше там, тези съоръжения бяха охранявани зле, но най-голямата им слабост не беше физическата охрана — огради, камери и алармени инсталации. Най-голямата им слабост бяха хората, на които се плащаше, за да охраняват съоръженията.
На пръв поглед охранителите на тази рафинерия внушаваха респект с тъмносините си униформи и тежки ботуши. Те бяха въоръжени с автоматични пистолети, фенерчета и палки, но ако човек се вгледаше в тези мъже (а имаше и жени), те наистина изглеждаха смешни. Повечето от тях бяха на средна възраст, малцина имаха военна подготовка. В основната си част бяха хора, кандидатствали за работа в полицията и отхвърлени поради липса дори на необходимата минимална квалификация. Но най-важното беше, че те нямаха какво да правят. От време на време провеждаха тренировки, които смущаваха работата на рафинерията, но основната им дейност беше да дразнят хората с досадни проверки на личния им багаж и кутиите им със сандвичи. Извън това не правеха нищо, просто си седяха. Седяха по цял ден и през цялата нощ в очакване да се случи нещо. Но това беше продължило толкова дълго, че никой от тях не очакваше нещо някога да се случи.
— Виждаш, че пазачът изобщо не обхожда района си — обърна се към момчето той. — Тук е тъмно и кално, а той не иска да изцапа ботушите си.
— Ясно — кимна момчето.
27
В неделя сутринта Махоуни седеше пред телевизора, загърнат в избеляла хавлия. С чаша кафе, примесено с бърбън, в ръка, той гледаше интервюто на директора на ФБР Кевин Колиър, който правеше всичко възможно, за да изплаши до смърт американската общественост.
Този човек адски приличаше на някогашния му бостънски териер — същите кървясали и изцъклени очи и тъпа муцуна — сякаш не беше някакво жалко животинче с глава на двайсетина сантиметра от земята, а могъщ и кръвожаден мастиф. Колиър обясняваше на водещия Тим Ръсърт, че според Бюрото в САЩ действат няколко професионални терористи на Ал Кайда, които издирват недоволни от живота американски мюсюлмани и ги убеждават да извършват терористични актове.
Разбира се, Колиър не пропусна да увери телевизионните зрители, че въпреки огромните трудности той и неговите агенти правят всичко възможно да открият и обезвредят тези престъпници. Но работата им щяла да бъде много по-лесна, ако външните граници на страната станат по-малко пропускливи — една тежка задача за генерал Банкс от Министерството на вътрешната сигурност. Това беше прозрачен намек, че ако граничните и митническите служби, които работеха за Банкс, си вършеха работата както трябва, малко от споменатите терористи щяха да успеят да проникнат в САЩ. След което Ръсърт попита дали приемането на законопроекта на Бродрик ще улесни работата на ФБР и Колиър категорично го потвърди.
— Господин директор, законопроектът на сенатор Бродрик вече е внесен в Камарата на представителите — продължи водещият. — Но моите източници сочат, че членовете на Камарата не бързат особено да го поставят на гласуване. Какво е вашето мнение?
Колиър отговори умно, посочвайки, че той е само полицай, а гласуването на законите е работа на председателя. Махоуни побесня и му се прииска да бръкне в телевизора и да удуши ококорения негодник.
Но източниците на Ръсърт имаха право — Махоуни действително правеше всичко възможно да задържи законопроекта максимално дълго на ниво комисия — разбира се, действайки подмолно. За председател на комисията назначи Джеймс Брайс — конгресмен от Масачузетс, който му се подчиняваше безпрекословно. Заповедта му беше законопроектът да бъде разнищен докрай, да се оспорва мястото на всяка точка и запетая, а накрая да се поиска мнението на осемдесет и пет души експерти. На практика Махоуни беше в състояние да държи вечно даден законопроект в съответната комисия, но тук случаят беше по-особен — глупостите на Бродрик бяха привлекли прекалено силно медийно внимание. Брайс щеше да изпълни заповедта му без никакви възражения, но Махоуни си даваше сметка, че забавянето не може да се проточи безкрайно.