Мюсюлманите, които желаят да посетят страната, трябва отрано да подават документи за входна виза, за да бъдат проучени в детайли. При пристигането си в САЩ ще им бъдат правени снимки, ще им се вземат отпечатъци и ДНК проби. И задължително трябва да имат американски спонсор, който да носи отговорност за поведението им. Естествено, по време на престоя им в страната те ще бъдат обект на непрекъснат контрол от страна на властите.
Бродрик беше сигурен, че последната точка от неговия законопроект ще привлече най-силно внимание. Тя предвиждаше задълбочена проверка на всички мюсюлмани с американско гражданство — връзки с радикални групи, поддръжка на радикални каузи и — най-важното — контакти с радикални групировки в чужбина.
— Избягнатото на косъм взривяване на балтиморския тунел (един Господ знае колко щяха да бъдат жертвите) ясно показва, че в тази страна има радикални мюсюлмани с американско гражданство, които могат да бъдат превърнати в оръжие за масово унищожение. И ние сме длъжни да вземем мерки срещу тази съвсем реална заплаха.
Според идеята му издържалите проверките мюсюлмани трябва да бъдат включени в специален регистър, което между другото щеше да улесни пътуването им. Разбира се, това не означава, че ще избегнат металните детектори, но щеше да намали риска да бъдат дръпнати встрани и старателно обискирани. После той побърза да отбележи, че идеята за специална идентификация с цел ускоряване на проверките по летищата съвсем не е нова.
— Това, което искам да кажа, е, че трябва да започнем с мюсюлманите — заключи Бродрик.
Джо Демарко видя Махоуни на трибуната, заобиколен от пет чернокожи дами и две току-що проходили деца. Футболистите, чиято игра наблюдаваха, бяха десет-единайсетгодишни, с прекалено големи шлемове на главите. Отборът в далечния край на терена беше „Тигрите“, облечени в избелели оранжеви фланелки, а противниците им — в не по-малко износени сини екипи, бяха „Пумите“. В момента, в който Демарко се насочи към трибуната, куотърбекът на „Пумите“ хвърли една отлична десет ярдова спирала към дребно хлапе, което моментално беше затрупано от оранжеви фланелки.
— Дръж здраво, синко! — ревна Махоуни. — С две ръце! Не им давай топката!
Демарко нямаше представа защо Махоуни го прави — вероятно заради стреса в службата и нуждата да остане сам, но фактът си беше факт: той периодично се измъкваше от кабинета си и отскачаше до югоизточната част на областта, за да погледа децата. Настаняваше се между майките и изобщо не се притесняваше, че е като бяла врана в това населено предимно с чернокожи предградие — едър бял мъж с буйна посребрена коса, облечен в костюм и палто. Странното беше, че почти никога не го разпознаваха, въпреки че Джон Фицпатрик Махоуни беше председател на Камарата на представителите. Изглежда, обитателите на тази част от града отдавна бяха изгубили вяра в политиците и още по-отдавна бяха престанали да им обръщат внимание.
Демарко се отпусна на скамейката до Махоуни, който му хвърли раздразнен поглед и отново насочи вниманието си към терена.
— В Бостън се видях с Мартин Борн — уведоми го с равен глас Демарко, извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Помоли ме да Ви предам това.
Борн беше бостънски предприемач, един от най-богатите избиратели на Махоуни, вторачил алчен поглед в блатиста местност, защитена от закона поради присъствието на рядък вид диви патици. Поне за момента Махоуни беше на страната на патиците.
Той започна да разпечатва плика, но в същия момент куотърбекът на „Пумите“ беше съборен от необичайно едър хлапак, който, въпреки че беше на десет години, изглеждаше готов да играе за отбора на университета „Нотр Дам“.
— Момчета, хвърлете двама срещу него! — изкрещя Махоуни. — Трябва да пазите своя защитник!
— Тоя трябва да го пазят трима! — възрази една от майките в съседство, едра почти колкото Махоуни. — Като нищо ще се окаже, че тежи осемдесет килограма!
— Така е — кимна Махоуни. — Но момчето срещу него играе десен защитник и почти през цялото време е принудено да го спира сам, без чужда помощ. Слава богу, че е добър играч.