Линкълн помълча за момент, после попита:
— Искаш ли нещо от мен или само ме информираш?
— Искам, разбира се. Не ми харесва настоятелността на този човек. Но има и нещо друго: преди известно време е участвал в разкриването на шпионска мрежа на Западното крайбрежие. Не успях да уточня каква е била ролята му в тази операция. Пресата споменава името му само веднъж, после го забравя. Подозирам, че този човек може да се окаже тежка категория и не искам да рискувам.
— Но какво точно искаш от мен?
— Да го неутрализираш по някакъв начин. Да го извадиш от строя. Не ме интересува как ще действаш.
— Не съм сигурен, че е разумно — рече Линкълн. — Сам казваш, че работи за Конгреса. Ако някой му е възложил да разследва нещо, а ние го отстраним, ще се стигне до усложнения. До този момент имаш само един човек без значка, който задава въпроси и получава отговори, които не се различават от отговорите, които искаме да получи обществото.
— Не искам да рискувам, особено на този етап! — отсече клиентът. — Направи нещо!
Линкълн можеше да откаже, но това означаваше намаление на приходите му.
— Това, което искаш, ще струва около двеста хиляди долара — каза той.
— Добре — отвърна онзи и прекъсна връзката.
Това му е хубавото на този клиент, помисли си Линкълн. Никога не се пазари.
30
Нощните посещения до рафинерията бяха най-опасни.
През деня наоколо беше оживено — по пътя непрекъснато преминаваха коли, микробуси и камиони. Момче, което разхожда кучето си, не правеше впечатление, особено ако не се приближаваше прекалено до оградата. Същото се отнасяше и за човек с микробус, който отбива встрани да проучи пътната карта или да долее вода в радиатора. Стига да не се забави прекалено дълго.
Но през нощта беше различно. В близост до рафинерията имаше няколко фабрики, произвеждащи различни промишлени стоки — автомобилни гуми, кашони и ламарина. Но всички те работеха само през деня. Най-близките ресторанти, магазини и жилища се намираха на около три километра по-надолу, което означаваше, че нощем нямаше причини за присъствието на хора близо до рафинерията.
Но при това посещение момчето трябваше да обходи периметъра.
Подготовката отиваше към края си: трябваше да открият начин за проникване през оградата и най-безопасния път до резервоарите с флуороводородна киселина. На места рафинерията беше ярко осветена от прожектори, окачени на високи пилони. Помпи, контролни табла с кранове и предпазни клапани — всичко се къпеше в студената им светлина. Но имаше и други, зле осветени части на периметъра, където нощем всяко човешко присъствие би изглеждало подозрително.
Оградата също беше осветена добре, особено около портала. На всеки петдесет метра имаше осветителни стълбове, издигащи се на известно разстояние от бодливата тел. Но имаше и места, до които светлината почти не достигаше. Момчето трябваше да изпълни две задачи: да открие най-подходящото място за проникване през оградата и да намери по-слабо осветен път към резервоарите с флуороводородна киселина.
Рафинерията работеше на три смени. Бяха решили да заложат устройствата по време на така наречената „гробищна“ смяна, която започваше в единайсет вечерта и приключваше в седем сутринта. По това време в рафинерията имаше едва десетина работници. Той знаеше, че тези хора са от поддръжката, чиято единствена задача бе да имат грижата съоръженията да са в готовност за сутрешната смяна. Лично той беше виждал само двама души по време на „гробищната“ смяна — мъже на средна възраст, които седяха в някаква будка близо до портала.
„Гробищна“ смяна. Той намираше името за особено подходящо.
— Гадно копеле! — промърмори Еди Колоуски, докато надяваше ръкавиците си. Пръстите му замръзваха още преди да запали цигарата си.
Преди появата на новия нещата не бяха чак толкова зле. Двамата с Били просто си седяха в будката, слушаха радио и дремеха. Но сега нямаше как, тъй като им бяха прикрепили тоя смахнат мормон, които не пиеше, не пушеше и не псуваше. Еди просто го мразеше!
В задълженията им влизаха обиколки на периметъра през цялата нощ. Докато единият бе навън, другият оставаше на телефона. През лятото това се понасяше, но през зимата, когато над рафинерията свиреше леденият вятър откъм езерото, двамата с Били бяха единодушни: никакво излизане в дяволския студ! Сега обаче положението ставаше деликатно — съдейки по вида му, новият като нищо щеше да ги изпее на шефовете. И двамата бяха убедени, че гаднярът ще напусне в рамките на два месеца, защото тези преди него не бяха издържали дори и толкова. Другият вариант беше да разбере, че няма никакъв смисъл да се блъска в тъмницата, но дотогава двамата с Били трябваше да се преструват, че спазват правилата.