С това се изчерпваха причините за появата на Демарко в Бостън — една среща с режисьорите на голите танци и втора с хората, които дирижираха църковния хор. И в двата случая щеше да си тръгне с дебели пликове, в които никога не си позволяваше да надникне.
С Бейли Флин се справи по съкратената процедура. Влезе в един клуб в Ревиър и си поръча кока-кола, защото трябваше да е трезвен за срещата с преподобния отец Майк. След няколко минути се появи и Флин — висок шейсетгодишен мъж с изражение на погребален агент, който цял ден бе балсамирал трупове. Докато слушаше как „онези копелдаци с посинели носове са разрушили «Бойната зона» на Бостън, а Махоуни трябва да вземе мерки, преди това да се е случило и другаде“, Демарко наблюдаваше как младото момиче на дансинга, скрило зърната на гърдите си под миниатюрни пискюлчета, танцуваше с ентусиазма на човек, който има час при зъболекаря. Пет минути по-късно той вече беше навън.
Демарко знаеше от опит, че йезуитите невинаги са по-умни от него, но задължително са по-образовани. Тези мъже не само завършваха колеж и усвояваха теологията в семинария в продължение на няколко години, но почти винаги защитаваха докторат по повече от една дисциплина. А отец Майкъл Томас Кели беше не само по-образован от него, а и значително по-умен, въпреки че не го показваше. Това беше една от причините, поради които Демарко обичаше да вечеря с него.
Никога не беше виждал Кели със свещеническа яка. Тази вечер носеше бежово сако от материя, която приличаше на велур, тениска от кафява коприна, подчертаваща стегнатото му тяло, и отлично скроен кафяв панталон. Ако не смяташе братовчед си Дани, отец Майк беше най-красивият мъж, когото Демарко познаваше. Ако някога му писнеше да бъде свещеник, положително би натрупал състояние като модел на средна възраст.
Отец Майк никога не говореше за работата си, но Демарко подозираше, че свещеникът изпълнява за кардинал Маки горе-долу същите задачи, които самият той изпълняваше за Махоуни. Когато църквата имаше проблем — а напоследък това беше доста често срещано явление, — който не можеше да се разреши по нормалните канали, на сцената се появяваше отец Майк. Демарко подозираше, че зад чара, духовитостта и ласкателствата се криеше железен дух, който се проявяваше само в случай на нужда.
Вечерята започна по традиционния за отеца начин: с мартини. След това преминаха на бяло вино, последвано от бутилка червено, а на финала пиха по чашка коняк — стар, мек и абсурдно скъп. Храната, която хапнаха между мартинито и коняка, спокойно можеше да се причисли към смъртните грехове.
Говореше предимно отец Майк. Говореше за всичко: спорт, кино, книги и политика, разбира се. Речта му изобилстваше с цитати от прочути мъртъвци и анекдоти за живи знаменитости, които очевидно познаваше. Владееше изкуството на разговора до такава степен, че макар и да мълчеше почти през цялото време, Демарко имаше чувството, че е пълноценен участник в него. И му беше приятно.
В един момент очите на Демарко уловиха погледа на великолепна трийсетгодишна жена, насочен към отец Майк. Той й отвърна с усмивка, която със сигурност я накара да потръпне. Демарко не разполагаше с доказателства, че свещеникът се придържа стриктно към обета за безбрачие, но кой знае защо, беше дълбоко убеден, че го спазва. Само че не знаеше как успява при всичките тези жени, които бяха готови да му се хвърлят на врата.
Три часа след началото на вечерята отец Майк го закара до хотел близо до летище „Логан“, натика един плик във вътрешния джоб на сакото му, после измърмори нещо и направи широк кръст към небето. Демарко остана с чувството, че току-що беше благословен. Че един изтънчен йезуит бе помолил Бога да пази този пияница, докато се клатушка към леглото си.
34
Налагаше се да нанесат малки корекции в плана.
След две нощи близо до рафинерията той беше наясно със системата. Единият от пазачите — по-младият, напускаше будката три пъти по време на смяната: в единайсет вечерта, в два след полунощ и в пет сутринта. Обиколката му продължаваше точно един час, без да спазва определен маршрут. Предпочиташе добре осветените части. Вторият охранител започваше своите обиколки в полунощ и в три сутринта. Всъщност това не бяха обиколки, защото той се насочваше към ниска сграда на петдесетина метра от будката, която приличаше на склад. Оставаше там около час, след което се прибираше. Третият — онзи, който беше засякъл момчето, излизаше в един след полунощ и в четири сутринта. Отиваше към югоизточния край на рафинерията, сядаше на тръбите с цигара в ръка и отпиваше от плоска бутилка. Другото му любимо място беше същият склад, в който изчезваше колегата му.